Читать «Сянката на марионетките» онлайн - страница 11

Усмивката на Ахил стана по-широка.

— Какъв беше този номер е подхвърлянето на ножа? Ръцете ми можеше да са вързани, как щях да го взема в такъв случай?

— Предположих, че сте уредили ръцете ви да са свободни.

— И защо? Аз не знаех, че идвате.

— Извинете ме, сър, но без значение какво сте знаели, аз съм убеден, че щяхте да се погрижите ръцете ви да са свободни.

— И Питър Уигин ти даде тези заповеди?

— Не, сър, преценката бе моя — обясни Суриявонг. Повдигаше му се да го нарича „сър“, но за момента бе готов да играе своята роля в тази малка постановка, стига краят да се окаже щастлив.

— Значи хвърляш нож и чакаш да видиш какво ще стане — що за спасителна акция?

— Отворехме ли вратата, изходът ставаше неясен. Възможно бе да загинете по време на кръстосания огън.

Ахил замълча и се втренчи в стената на хеликоптера.

— Освен това акцията не беше спасителна — добави Суриявонг.

— А какво тогава — целева подготовка? Стрелба по подвижни китайци?

— Предложение за превоз, отправено към почетен гост на хегемона. И нож, даден на заем.

Ахил вдигна окървавеното оръжие и го хвана за върха.

— Твой ли е?

— Освен ако не смятате да го изчистите.

Подаде му го, Суриявонг го взе, изчисти го и се зае да го излъска до блясък.

— Искал си да умра — спокойно изрече Ахил.

— Очаквах сам да разрешите проблемите си, не исках да рискувам живота на хората си. И тъй като вие се справихте, това според мен доказва, че изборът ми не е най-добър, но напълно правилен.

— Никога не съм си представял, че ще ме спаси тайландец. Да ме убие — да, но не и да ме спаси.

— Вие сам се спасихте — хладно коментира Суриявонг. — Никой от присъстващите тук не ви е спасил. Ние отворихме за вас врата и ви заехме нож. Предположих, че не разполагате с нож, и ви услужих с моя, за да победите по-бързо — не исках заради вас да забавяме обратния полет.

— Ти си странно момче — подхвърли Ахил.

— Не бях подложен на тест за нормалност, преди да ми възложат мисията, но по всяка вероятност нямаше да го издържа.

Ахил се разсмя, Суриявонг си позволи само лека усмивка.

Не смееше да предположи какви мисли се крият зад непроницаемите лица на войниците му. Техните семейства също бяха заловени, когато Китай завладя Тайланд. До един имаха причина да мразят Ахил и навярно им се повдигаше да гледат как Суриявонг се подмазва на Ахил.

„Имам си причина, момчета — искаше да им каже. — Спасявам живота на всички ви, когато го убеждавам, че не сме го спасили. И през ум не бива да му минава, че сме го сметнали за безпомощен.“

— Е? — сепна го гласът на Ахил. — Нямаш ли въпроси?

— Имам. Закусвахте ли вече, или сте гладен?

— Никога не закусвам.

— Аз пък огладнявам след убиване на хора, затова си помислих, че искате да хапнете чипс или нещо такова.

Този път улови няколко недоумяващи погледа макар и за миг — хората му определено бяха изненадани. „Огладнявам след убиване на хора? Абсурд!“ Вече би трябвало да се досетят, че лъже Ахил. Важно бе да разберат, без да им го казва, в противен случай, рискуваше да загуби доверието им — щяха да си помислят, че наистина е минал на служба при чудовището.