Читать «Героични години» онлайн - страница 4

Той се почувствува задушен от тия увещания. Всъщност, майка му бе права, може би. Какво би могъл да стори със своите ограничени парични и физически възможности? Той се обърна и отиде горе.

В таванската стаичка, където живееше, погледът му падна отново върху книгите, които с толкова труд и така напразно бе изучавал цели нощи. Топли сълзи овлажниха очите му.

Седнал на твърдата скамейка в чакалнята на градския съвет, Дънкан слушаше монотонните гласове, и огорчението му се увеличи.

Какво значение имаше неговия безнадежден, неутолим стремеж? Какво значение имаше дарбата му, дълбоко съзнавана от него, скритата способност, която ръководеше мислите и стремежите му? Той знаеше, че притежава рядко дарование. Прегазеното куче бе оздравяло с негова помощ. Един съученик бе изкълчил някога рамото си във време на игра. Дънкан си припомни как бе изправил изкълченото рамо и бе облекчил разплаканото дете само с няколко хватки на единствената си здрава ръка.

През булото на тютюневия дим Дънкан видя градските съветници, насядали край дългата дъбова маса, и почувствува цяла батарея погледи, насочени към него. Председателствуваше бащата на Маргарет, полковник Скот, неговият поглед беше любезен. Присъствуваха още предприемачът Трауп, адвокатът Лигът, пасторът Симпсън — провинциални нищожества. Но последният член на управата не беше нищожество — той беше Почтения Джо Овъртън, стълб на църквата, самоиздигнал се магнат, чиито промишлени предприятия се простираха почти над половината област. Срещайки премрежения, изпитателен поглед на индустриалеца, Дънкан разбра, че в негово лице има враг.

Полковник Скот заговори пръв, като се усмихна на Дънкан, за да го предразположи.

— Радвам се, че ви виждам, Стърлинг… И така, господа, мисля, че пред нас е новият писар на градския съвет.

— Не бързайте, господин председателю! — говореше Почтения Джо. — Това назначение ни засяга твърде отблизо. Трябва да преценим качествата на кандидата.

— Нима те не са били изтъкнати вече на всеки от нас поотделно от един член от семейството на кандидата? — забеляза лукаво Лигът, като поглади острата си брадичка.

Кръвта на Дънкан нахлу в главата му при мекия присмех в намека на адвоката. Дънкан знаеше, че майка му, в своето нетърпеливо усърдие, бе ходила при всеки от членовете на съвета да моли за назначението на сина си.

— Моля, господа! — тропна по масата полковникът. — Всички познаваме Дънкан Стърлинг. Касае се само до потвърждаване на избора ни.

— Чудесно, Джон! — Овъртън се облегна на стола си. — Но когато купувам нещо за предприятията си, аз се грижа да взема добра стока.