Читать «Героични години» онлайн - страница 3

Като спря пред тъмен страничен вход, той натисна бравата на познатата врата и влезе у дома си. Вътре, противно на външния свят, беше чисто и тихо.

Баща му беше на стола си, в ъгъла, необичайно трезвен. От десетина дни, в чест на предстоящото събитие, Том Стърлинг Дългия проявяваше тежко струващо му въздържание.

— Върна се, значи — забеляза предпазливо той, като галеше глинената си лула. — Майка ти слага вечеря в гостната.

Двамата мъже размениха поглед — кратък, бегъл поглед в осветената с газена лампа стая — изпълнен все пак с разбирателство. Том Стърлинг Дългия беше всеизвестен безделник. Всеизвестен пияница. Преди тридесет години той бе спретнат младеж, чиновник в градския съвет, после разсилен в училището, после надзорник на Ливънфордския замък. Сега дългата му, слаба, грохнала фигура се виждаше или пред стъпалата, или в кръчмата на хана „Черен лъв“. От четвърт век вече той не работеше нищо. Но синът му го обичаше все пак.

— Тая вечер за тебе има угоено теле — промълви Том Дългия. — От години не съм виждал майка ти толкова усърдна.

Дънкан погледна мрачно пламъка в камината, мислейки за безнадеждното си бъдеще, за неизбежното затваряне на всеки възможен изход. Но слаб шум го накара да се обърне. Майка му го гледаше.

— Синият ти костюм е изгладен и е на кревата ти, горе, Дънкан. Извадих ти и колосана риза и яка. Трябва да имаш добър вид тази вечер.

— Добър вид! — той не можа да скрие огорчението в гласа си.

Майката стисна устни и не отговори. Странно бе как тя господствуваше в стаята с мълчанието си. Марта Стърлинг бе дребна женица, с бледо, дълбоко набръчкано лице, облечена в извехтяла черна рокля. Ръцете й, скръстени под гърдите, бяха червени, загрубели, костеливи. Те доказваха красноречиво двадесет и петгодишен тежък труд, безкраен поток сапунена вода, търкане на подове, миене и пране, чрез което тя бе поддържала неуморно и достойно безработния си съпруг и бе помагала на любимия си син.

— Ще ти сложа чудесна вечеря, като се върнеш — строгостта й се поотпусна леко, показвайки нежността и гордостта, които изпитваше, гледайки сина си. — Надявам се, че ще я заслужиш.

Спирачките на сдържаността му се скъсаха изведнъж и той заговори бързо, с дръзката настойчивост на отчаянието:

— Тежко ми е да ти кажа това, но трябва да призная, майко, че не желая да заемам тази длъжност.

— Защо? — въпросът прозвуча като пляскане с камшик.

— Защото ми е противна.

— Защо ти е противна? — повтори недоверчиво тя.

— Да. Тази длъжност е дребна и безполезна. Без изгледи за напредък. Ако я приема, значи да не мръдна цял живот нито стъпка напред.

— Стига! — въздъхна остро тя. — И такъв ден доживях — да чуя тая преценка за длъжността писар в градския съвет. А каква длъжност би желал тогава?

— Знаеш какво съм желал винаги! — отвърна пламенно той.

Лицето и бе озарено от внезапно разбиране и тя омекна. Когато заговори, гласът й бе кротък, като че ли искаше да утеши сина си за недостижимостта на някакъв безумен детски блян.

— Клети Дънкан! Мислех, че най-после си прогонил тая глупост от главата си! Защо забравяш положението си? Ние сме бедни хора, работници. А дори и да имахме пари, така както си… — гласът й трепна от дълбоко вълнение. — Зная какво е най-добро за тебе, синко! През всичкото време, докато работех, аз се молех да можеш да получиш един ден почтено място, което баща ти изгуби поради слабостта си. А сега всичко като че пропада изведнъж — тя кимна и промени разговора. — Ела да се облечеш! Неприлично ще бъде да закъснееш.