Читать «Нощен шепот» онлайн - страница 20

Репетицията с групата за усвояване на движенията трая близо четири часа. И повторение, след повторение, докато започнаха да се синхронизират…

— Изглеждате изморена, госпожице Келър — извика я Тони в паузата. — Починете си пет минути.

Пет минути значеха пет минути — до секундата. Сетне започна с Тони по стълбата. Четири стъпки, завъртане, падане. Не, опитайте малко по-високо. О, не се безпокойте за Лий. Няма съмнение, че ще ви улови…

След това отново в групата и още три часа изнурителна репетиция…

Толкова се беше потила, че сега се чувстваше като солена близалка за цяло стадо говеда.

А което бе най-лошо, Кондър беше там през цялото време и наблюдаваше. Тихо даваше идеи на Тони. Стоеше настрана със скръстени на гърдите ръце или пъхнал длани в джобовете. Беше със сини джинси и разкопчана синя работна риза. Ако си беше завързал и цветна кърпа на челото си, лесно можеше да си го представи препускащ на петнист кон, надаващ боен вик и полетял към града, за да го изгори…

Когато закъсняваше, училищният автобус на Брайън и Кийт ги откарваше до дневната детска градина на Адам, така че се налагаше само веднъж да спира. Момчета бяха изморени и вече хленчеха.

— Кийт ме настъпи! — проплака шумно Адам.

— Той ме удари! — протестира Кийт.

— Не съм! Беше случайно!

— Не беше случайно.

— Видях те! — намеси се Брайън. — Не беше случайно.

— Престанете! — отразя ги Брин. — Престанете и тримата. Влизайте в колата!

Би трябвало с това всичко да свърши, но, изглежда, поради горещината и състоянието й на непрекъснато раздразнение и изтощение, тя отново се скара на Кийт, когато влизаха в комбито.

— Кийт! По дяволите, влизай и закопчавай колана. Мотаеш се вече цели пет минути.

Хлапето избърза към мястото си отзад, щракна колана и я погледна обидено. Обикновено децата се биеха като кучета и котки, но сега се бяха съюзили срещу общия враг — нея. Три чифта зелени очи се впериха в нея в безмълвен упрек; и трите малки устички бяха свити във враждебно мълчание.

Брин не каза нищо, но докато заобикаляше, за да седне на шофьорското място, обзе я чувство на вина. Като завъртя ключа на стартера, обърна се и намръщено погледна към Кийт.

— Извинявай, Кийт, имах лош ден. — Това не е извинение, напомни си тя. Особено за „по дяволите“. Щом тя го казваше, и децата ще го казват.

Той я удостои с половин усмивка и тя въздъхна.

— Как мина плуването днес, Адам?

— Не ми хареса! — отговори най-малкият й племенник, който седеше до нея и мачкаше носа си. — Господин Бийкън се опита да ме удави!

— Не се опитва да те удави, а се опитва да те научи. Кийт, как се справи с теста по правопис?

Кийт се зае да обяснява, докато тя известно време го слушаше да бръщолеви, без да го чува. Изведнъж чу нещо: мъртвата тишина в колата.

На следващата червена светлина огледа лицата им. Отново я гледаха с упрек.

— Какво ти става, лельо Брин? — Брайън, говорителят на групата, я попита.

— Нищо, нищо — отговори тя бързо. Някой й свиреше; не беше забелязала смяната на светлината. — По дяволите! — промърмори тя, този път изруга под носа си.