Читать «Червената пирамида» онлайн - страница 9

Аз поклатих глава.

— Не съм сигурен, че искам да научавам.

— Е, ти, ако искаш, стой на студа, но аз няма да си тръгна, докато не получа обяснение.

Тя се обърна и тръгна след татко.

Сега, като се замисля, е трябвало да избягам. Трябвало е да измъкна оттам Сейди и да отидем възможно най-далеч. Вместо това тръгнах след нея и влязох през портата.

2. Взрив за Коледа

Картър

Бях ходил и друг път в Британския музей. Всъщност съм ходил в толкова много музеи, че чак ми е неприятно да си го призная — ще помислите, че съм превъртял.

/Ето, Сейди подвиква отдалеч, че наистина съм превъртял. Благодаря, сестричке./

Музеят беше затворен и бе потънал в пълен мрак, но на стълбите пред входа ни чакаха уредникът и двама от охраната.

— Доктор Кейн! — възкликна уредникът, дребен мазник в евтин костюм, виждал съм мумии с повече коса и с по-здрави зъби. Той се ръкува с татко така, сякаш посрещаше рок звезда. — Последният ви доклад за Имхотеп… блестящ! Направо не проумявам как сте превели заклинанията!

— Имхо кой? — пошушна ми Сейди.

— Имхотеп — обясних аз. — Първожрец, строител. Според някои бил и магьосник. Проектирал е първата стъпаловидна пирамида. Знаеш.

— Не, не знам — възрази Сейди. — И ми е все тая. Но мерси, все пак.

Татко благодари на уредника, че ни е приел извън работно време. После ме хвана за рамото:

— Запознайте се с Картър и Сейди, доктор Мартин.

— А! Това очевидно е синът ви и… — Уредникът погледна колебливо сестра ми. — А тази млада дама?

— Дъщеря ми — уточни татко.

За миг доктор Мартин погледна недоумяващо. За колкото и свободомислещи и любезни да се мислят хората, върху лицата им винаги се изписва за миг объркване, щом те разберат, че и Сейди е от семейството ни. Неприятно ми е, но с годините започнах да го очаквам.

Уредникът се усмихна отново.

— Да, да, разбира се. Направо, доктор Кейн. За нас е голяма чест!

Мъжете от охраната заключиха след нас. Взеха ни багажа, после един се пресегна към чантата с инструментите на татко.

— А, не — усмихна се криво той. — Това ще го задържа.

Мъжете от охраната останаха във фоайето, а ние последвахме уредника в Голямата зала. Вечерно време тя изглеждаше зловещо. Слабата светлина, проникваща през сводестия стъклен покрив, хвърляше по стените кръстосани сенки, които наподобяваха паяжина. Стъпките ни кънтяха по белия мраморен под.

— И така — подхвана татко, — камъкът…

— Да! — отвърна уредникът. — Макар че не си представям каква нова информация можете да извлечете от него. Изучаван е до припадък — той безспорно е най-прочутият ни експонат.

— Разбира се — съгласи се татко. — Но нищо чудно и да се изненадате.

— Какво е намислил пък сега? — пошушна ми Сейди.

Не отговорих. В мен се бе прокраднало съмнение за какъв камък говорят, но не проумявах защо татко ни е помъкнал точно навръх Коледа да го гледаме.

Запитах се какво ли е смятал да ни каже при Иглата на Клеопатра — нещо за майка ни и за вечерта, когато е загинала. И защо се озърташе постоянно, сякаш очакваше отново да изникнат странните хора, които бяхме видели при Иглата? Бяхме заключени в музей и бяхме заобиколени от охрана и високотехнологична охранителна апаратура. Тук никой не можеше да ни докосне и с пръст… поне се надявах де.