Читать «Червената пирамида» онлайн - страница 8

Винаги си нося амулета под тениската, но предполагах, че Сейди е изгубила или изхвърлила своя. За моя изненада тя кимна.

— Разбира се, че е у мен, татко, но ти не сменяй темата. Баба само това ми опява как си причинил смъртта на мама. Не е вярно, нали?

Зачакахме. Както никога, двамата със Сейди искахме едно и също: истината.

— Вечерта, когато майка ви загина тук, при Иглата… — подхвана татко.

Най-неочаквано крайбрежната улица се озари от светлина. Обърнах се и почти заслепен, зърнах само за миг два силуета: висок блед мъж с раздвоена брада, облечен в светла на цвят мантия, и момиче с медна кожа в тъмносиня дреха и със забрадка на главата — облекло, каквото съм виждал стотици пъти в Египет. Двамата просто стояха един до друг на пет-шест метра и ни наблюдаваха. После светлината угасна. Силуетите се замъглиха и се стопиха. Когато очите ми свикнаха отново с мрака, тях вече ги нямаше.

— Хм… — рече притеснена Сейди. — Видяхте ли…?

— Качвайте се на таксито — подкани татко и ни затика към улицата. — Нямаме време.

Оттук нататък не обясни нищо повече.

— Тук не е мястото да говорим — каза той като се обърна назад.

Беше обещал на таксиметровия шофьор още десет лири стерлинги, ако до пет минути ни закара в музея, и онзи се стараеше колкото можеше.

— Татко — опитах пак, — онези хора при реката…

— И другият, Еймъс — намеси се и Сейди. — Да не са от египетската полиция?

— Слушайте и двамата — рече татко, — днес вечерта ще имам нужда от помощта ви. Знам, трудно е, но проявете търпение. Обещавам, веднъж да стигнем в музея, и ще ви обясня всичко. Ще оправя нещата.

— В смисъл? — настоя Сейди. — Какво ще оправиш?

Лицето на татко беше повече от тъжно. Върху него се четеше едва ли не вина. Вцепенен, се замислих над думите на Сейди: че баба и дядо обвиняват татко за смъртта на мама. Нима той имаше предвид това?

Таксито зави по „Грейт Ръсел Стрийт“ и закова със скърцащи спирачки през главния вход на музея.

— Просто вървете след мен — каза ни татко. — Щом се срещнем с уредника, се дръжте нормално.

Помислих си, че Сейди не се държи никога нормално, но реших да го премълча.

Слязохме от таксито. Докато татко плащаше на шофьора от голямата пачка банкноти, аз извадих от багажника багажа. А после баща ми направи нещо странно. Метна на задната седалка шепа дребни предмети — приличаха на камъчета, но беше много тъмно и не бях сигурен.

— Продължавайте нататък — рече той на шофьора. — Закарайте ни в Челси.

Това ми прозвуча безсмислено, тъй като вече бяхме слезли от таксито, но шофьорът отпраши. Погледнах първо татко, после отново таксито и преди то да завие зад ъгъла и да се скрие в мрака, зърнах, представете си, на задната седалка трима пътници: мъж с две деца!

— Татко…

— В Лондон такситата не стоят дълго свободни — отвърна той делово. — Хайде, елате, деца.

Той мина през портата от ковано желязо. За миг ние със Сейди се подвоумихме.

— Какво става, Картър? — попита ме тя.