Читать «Червената пирамида» онлайн - страница 17

— Не ви лъжа, господин следовател. И ми се струва, че веждата ви се опитва да избяга.

Той се помъчи да си види веждите, после се свъси.

— И така, Сейди, сигурен съм, че ви е много тежко. Разбирам, искате да защитите доброто име на баща си. Но него вече го няма…

— Как така го няма, просто се спусна с ковчега под пода — настоях аз. — Не е мъртъв.

Следователят Уилямс разпери ръце.

— Съжалявам много, Сейди. Но трябва да установим защо е извършил това… хм…

— Кое?

Той се прокашля притеснено.

— Баща ви е унищожил безценни артефакти и очевидно е загинал. Много бихме искали да знаем защо.

Зяпнах го.

— Нима твърдите, че баща ми е терорист? Вие да не сте полудели?

— Свързахме се по телефона с някои от колегите на баща ви. Доколкото разбрах, след смъртта на майка ви той е започнал да се държи доста странно. Затворил се е в себе си и се е отдал на науката, като е прекарвал все повече време в Египет…

— Той, да му се не види, е египтолог! Вместо да задавате тъпи въпроси, не е зле да го потърсите!

— Сейди — рече мъжът и аз долових по гласа му, че му иде да ме удуши. Колкото и да е странно, често ми се случва с възрастни. — В Египет има екстремистки групировки, които са против това египетски артефакти да се пазят в музеите на чужди държави. Не е изключено тези хора да са се свързали с баща ви. И може би той е станал в страната ни лесна мишена за тях. Ако сте го чували да споменава някакви имена…

Минах като хала покрай него и отидох на прозореца. Бях толкова ядосана, че почти не можех да мисля. Отказвах да повярвам, че татко е мъртъв. Не, не и не. И че бил терорист! Как ли пък не. Защо възрастните са толкова тъпи? Все повтарят: „Говори истината“, а кажеш ли я, не ти вярват. И защо човек да е откровен?

Погледнах надолу към тъмната улица. Изведнъж се вцепених още повече. Взрях се в мъртвото дърво, където се бях срещнала с татко. Там, в слабата светилна на уличната лампа, стоеше онзи набит тип с черния шлифер, кръглите очила и бомбето, когото татко беше нарекъл Еймъс — гледаше ме.

Сигурно е трябвало да се уплаша, задето някакъв непознат се е вторачил от тъмното в мен. Но върху лицето му се четеше голяма загриженост. И той ми се струваше много познат. Щях да полудея, че не мога да се сетя откъде.

Следователят се прокашля зад мен.

— Никой не обвинява вас, Сейди, за атентата в музея. Разбираме, че сте замесена против волята си.

Обърнах се към него.

— Против волята ми ли? Точно аз заключих с веригата уредника в кабинета му.

Веждата на мъжа пак запълзя нагоре.

— Дори да е така, със сигурност не сте разбирали какво е намислил баща ви. Може би е замесен брат ви?

— Картър ли? — изсумтях аз. — Я стига!

— Значи сте решили да защитавате и него. Смятате го за истински брат, така ли?

Не можех да повярвам на ушите си. Идеше ми да фрасна по лицето следователя.

— За какво намеквате? Че не изглежда като мен ли?

Мъжът примига.

— Исках само да кажа, че…

— Знам какво сте искали да кажете. Разбира се, че ми е брат!

Следователят Уилямс вдигна ръце, сякаш се защитаваше, но на мен още ми вреше и кипеше. Колкото и да ме дразнеше Картър, мразех да ми подмятат, че всъщност нямаме роднинска връзка, и да гледат изумено баща ми, ако той им кажеше, че тримата сме от едно семейство… сякаш сме направили пакост. Тъпият доктор Мартин в музея. Следователят Уилямс. Случваше се всеки път, щом ние с татко и Картър се появехме заедно. Ама всеки.