Читать «Двама са много» онлайн - страница 22

— Вивиън? — съмнението проби път в гласът му. — Ти ли си това?

Не последва отговор.

Той запита още веднъж и още веднъж е още…

— Джордж! — отзова се тя накрая. — Боже мой, така искам да се разплача, а не мога.

— Липсват ни жлезите за сълзи — отвърна той механично. — Какво ти е, Вивиън?

— Нищо особено, Джордж.

Отново бе същият топъл глас…

— Какво стана с МакКарти? Как успя да се изба… Искам да запитам, какво стана с нея?

— Не знам. Нея я няма, нали? Отдавна не й чувам гласа.

— Така е, нея я няма — обясни й Джордж. — Ти не знаеше ли това? Разкажи ми какво си правила?

— Та, аз се опитах да направя ръка, както ми нареди, но ми се стори, че няма да успея. Тогава се стегнах и си направих череп. И тези неща, не знам как да ги нареча, с които си закрих гърба…

— Прешлени. „Виж ти, колко съм несъобразителен!“ — изненада се той. — Е, а после?

— Изглежда, сега плача — каза Вивиън. — А, да, точно така… Господи, каква лекота усещам! Е, а после… нищо. Тя ме удряше и ме болеше, а аз просто лежах и си мислих: „Какво щастие щеше да бъде, ако нея я нямаше наблизо“. И след известно време тя изчезна. После си направих очи, с които да те намеря.

Обяснението озадачаваше повече от самата загадка. Джордж внимателно се огледа наоколо и видя нещо, което преди не беше забелязал. В дясно, на два метра растояние, едва различавайки се в тревата лежеше влажна сива купчинка с някакво подобие на опашка…

Май съществото meisterii, изведнъж му просветна, притежава особен механизъм, за отърваване от наематели, които не умеят да се приспособяват и така се отървава от мозъци склонни към кататония, истерия или самоубийствено умоизстъпление. И по този въпрос правилата гласят — незабавно изхвърляне с целия багаж.

Вивиън е успяла да задействува именно този механизъм, убедила е удивителния организъм, че мозъка на МакКарти не само не е нужен, но и опасен, дори може да се определи като „отровен“.

Нещастната МакКарти, какъв безславен край! — дори честа да бъде смляна и бе отказана; съществото просто я бе изхвърлило като изпражнение…

* * *

След дванадесет часа усилена работа, те постигнаха доста успехи. Първо поговориха и се разбраха по-всички важни въпроси, после отново се заеха с лов и си похапнаха с няколко особи от стадото псевдосвине. Накрая, от съвършенно различни подбуди — Джордж смяташе естествената обмяна на веществата в чудовището за неефикасна при бързо предвижване, докато Вивиън и дума не даваше да се издума, че е привлекателна за мъжете в този си образ, — те се заеха с пълната сериозност да трансформират тялото си.

В началото им бе невероятно трудно, но после нещата се подредиха удивително лесно. Но често им се налагаше да се връщат в амебоподобното състояние, поради забравен или лошо действуващ орган. Но всеки подобен пропуск всъщност изправяше пътя им и накрая те се изправиха един срещу друг, задъхвайки се, но дишайки, поклащайки се, но на два крака — те бяха двама гиганти, можещи да изменят външността си, когато пожелаят; в настъпващата благоволна тъмнина те бяха първите хора, които сами се бяха създали!