Читать «Двама са много» онлайн - страница 11

Джордж се виддя на върха на пирамида от нови открития и някои от разкрилите се възможности, които така трудно прозря, му внушаваха страх и чувство на собствено нищожество.

Той не можеше просто да се върне при хората, дори това да станеше без риск за живота му. Ех, да беше сам в този проклет звяр… Впрочем, може да бъде сигурен в едно — колегите му биха убили чудовището и биха го извлекли оттам… с всички последици…

Вивиан, която се бе избавила преди известно време от болките сега започна отново да хленчи. Хамс й се скара грубо. МакКарти ги наруга и двамата. На самият Джордж му се стори, че още малко и сам ще излезе от кожата си. И имаше защо! Толкова време да бъде заедно с тези идиоти, които не могат да измислят нищо по-добро от това…

— Почакайте! — каза им той. — Ние всички сме еднакво разстроени и в лошо настроение, нали? Вие сте нервни и раздразнителни, сякаш сте работили шестдесет часа непрекъснато и така сте уморени, че не можете дори да заспите…

— Престани да дрънкаш като реклама — сърдито го прекъсна Вивиан. — И без това ни се повдига…

— Това е, защото сме гладни! — обяви тържествено Джордж. — Ние не го съзнаваме, защото вече нямаме органи, които да ни сигнализират за това. Но нали този организъм за последен път се нахрани с нас, а от тогава е изминало поне двадесетина часа. Време е да намерим нещо за закуска.

— Прав си, дявол да те вземе! — изрече Хамс. — Но ако това нещо се храни с хора… то аз искам да кажа…

— До появата ни тук не е имало хора — прекъсна го сухо Джордж. — Подхожда му всякакъв вид белтък, но единственият начин да узнаем това е да пробваме на практика. И колкото по-скоро, толкова по-добре!

Той тръгна на път, като пое по онова направление, което ги водеше колкото се може по-далеч от лагера. „Най-малкото — помисли си той, — ако се отдалечим достатъчно, те ще ни загубят дирите“.

III

Грамадното тяло, приличащо на гъсеница, излезе от гъстата гора и се заспуска по дългия склон, покрит с килим от твърда като метални проводници мъртва трева и след малко в долината, достигна руслото на реката, в което все-още течеше тънка струйка вода. Далеч надолу по течението, до брега, който почти не се виждаше през приличащите на скелети храсти, се намираше стадо от някакви животни, които напомняха по нещо на свине. Джордж доложи на останалите за видяното и започна да се промъква внимателно към нищо не подозиращите същества.

— Откъде духа вятъра, Вивиан? — запита той момичето. — Усещаш ли го?

— Не — отвърна тя. — При спускането изглежда бе срещу нас, а сега… май не е променил посоката си.