Читать «Ято купидони» онлайн - страница 3

— Аз съм Том Хейгън — каза мъжът.

— Рейчъл Кардиган.

Здрависахме се и дланта му бе топла и мазолеста. Имаше нещо странно привлекателно в ъгловатото му лице. Ако бях убедена в противното, бих се зачудила дали не ме е улучила розова стрела. Розово за увлечение.

— На обяд ли беше излязла? — попита той.

— Да.

Той се усмихна.

— Ами, не е кой знае какво, но ще разделя с теб своя. Купидоните не са много търпеливи. Ще се разкарат от тук, ако се криеш достатъчно дълго.

— Звучиш като експерт.

— Хей, аз съм с две години по-възрастен от теб. Преследват ме от по-дълго време.

Засмях се.

— Добре, ако си сигурен, че не е проблем.

— Не е като да е много натоварено в магазина днес.

За пръв път се огледах наоколо в топлата вътрешност на магазина. Навсякъде имаше ръчно издялано дърво. Малки мебели, полици, животни. Всякакви фолклорни дървени неща, каквито туристите купуваха на тълпи, но сега бе зима и туристите си бяха отишли. Винаги съм се чудела, как някои от магазините се справяха извън сезона. Едно от добрите неща да бъда адвокат бе, че винаги бе сезон за престъпления.

Том донесе люлеещ се стол, който бе направил сам, за да седна до неговия стол. Подаде ми ленена салфетка за маса, за да я разстеля върху полата ми и сподели с мен огромен сандвич с ростбиф и ябълков пай. Паят беше възхитителен и му го казах.

— Сам го направих — той изглеждаше засрамен, но доволен. Имайки предвид, че не можех да сваря дори супа, без да я загоря, бях впечатлена.

Обадих се в офиса си и казах, че ще закъснея, без да обяснявам за причините. Прекарахме много приятно време, пиейки прясно направено кафе и говорейки за дреболии. Нищо важно или грандиозно, но комфортно.

Том погледна към часовника.

— Съжалявам, че трябва да го кажа, но мисля, че вече е безопасно за теб да си тръгнеш.

— Господи, вече е два. Нямах идея, че е станало толкова късно — усмихнах се. — Може би скоро ще се нуждая от някоя и друга дървена полица за апартамента ми.

Той се усмихна и, кълна се, се изчерви:

— Би ми харесало.

Усетих леко щракване в слънчевия сплит, от наслада. На кого му трябваха купидони? Куцуках на високите си токчета, едното — там, другото — паднало, но бе по-добре отколкото да съм боса по ледения калдъръм.

Том ме изведе, през задния вход, за всеки случай. И двамата огледахме нагоре-надолу безистена. Нищо, беше празен, безопасен.

— Мерси за всичко, Том.

Стиснах ръката му и почувствах онази гореща тръпка, щом се докоснахме. Вероятно нищо нямаше да излезе, но въпреки това, беше приятно.

Обърнах се, точно преди да завия зад ъгъла и помахах. Той също ми помаха, усмихнат, но внезапно изразът му се промени и той се затича към мен.

— Зад теб!

Завъртях се. Купидоните налитаха зад гърба ми. Хвърлих се на земята. Бяла стрела се заби в калдъръма близо до главата ми. Том тичаше към мен, викайки.

Бяла стрела го улучи в гърдите. Той се олюля назад, с разширени и изненадани очи. Залитна няколко крачки назад, после падна по гръб на калдъръма. Изкрещях:

— Том!

Дочух плясък на криле над мен. Обърнах се, бавно, и се взрях в искрящи сини очи. Малка женствена уста ми се усмихна. Малкият златен лък се изпъна, с бяла стрела насочена в мен.