Читать «Ято купидони» онлайн - страница 2

Ако не можех да видя вратите, може би щях да успея да ги почувствам. Купидоните не можеха да ме последват вътре. Бях минавала по тази улица стотици пъти, сигурно щях да си спомня къде имаше врата, която и да е врата.

Дланите ми се плъзнаха по студените, равни тухли. И да имаше нещо там, не можех да го почувствам. Купидоните излетяха откъм ъгъла. Бяха шест, носещи се във въздуха, с крила в нежни пастелни цветове, потрепващи като мързеливи пеперуди. Погледът в очите им не бе никак нежен, беше студен.

Притиснах се плътно до стената и изкрещях:

— Оставете ме намира, свръхтежки херувими такива!

Те се спогледаха: може би ги бях засегнала. Надявах се да е така. Един купидон с бледорозови крила извади стрела иззад гърба си. Останалите кръжаха като трътлести лешояди.

Някакъв мъж извика:

— Насам!

Погледнах надясно и видях отворена врата и мъж, приканващ ме вътре.

— Побързай — каза той.

Побягнах. Бях почти до вратата, когато токчето ми се счупи и ме запрати по лице на тротоара. Нещо избръмча над главата ми и се думна във вратата. Бялата стрела вибрираше в нея. Бяла — цвета на истинската любов. Мамицата му!

Ръка сграбчи моята и ме издърпа навътре. Пролазих навътре на ръце и колене, но не беше момента да се държа като дама. Висок, широкоплещест мъж затвори врата и попита:

— Добре ли си?

Кимнах, все още седнала на пода, взирайки се в стрелата. Вече започваше да се изпарява. След няколко минути щеше да е изчезнала. Нямаше опасност, ние простите смъртни да се сдобием с някоя от любовните стрели. Веднъж изстреляни, те просто не издържаха много.

— Какво направих, че да заслужа бяла? — попитах, не очаквайки в действителност отговор.

— Минала ли си трийсет? — попита мъжа.

Помислих си, че е доста груб въпрос от непознат, но той ме бе спасил.

— Защо питаш?

— Защото, щом преминеш трийсет, дребосъците стават изключително досадни. Аз съм на трийсет и пет и никога не съм се женил. Незнайно защо, купидоните просто не могат да понасят това.

Усмихнах се.

— Трийсет и три, никога не омъжвана, неискаща никога да бъде.

Той ми подаде ръка, за да се изправя. Поех я. Дланта му бе също толкова голяма като него самия и почти погълна моята до китката. Очите му бяха идеално кафяви, като полиран кестен. Къдравата му кафява коса бе подстригана късо и никога не бе помирисвала фризьорски салон.

Не можех да стоя изправена само на едно токче, така че се събух.

— Късмет бе, че носех токчета днес.

— Определено. Колко от ония са те погнали?

— Шест.

Той подсвирна тихо.

— Яко са ти дигнали мерника.

Кимнах. Той беше прав. Един купидон беше стандартна ситуация, може би дори два: изглежда не им харесваше особено да са сами. Но ято купидони си беше проклета хайка. Всичко това заради добрата стара мен. Да не бях обидила някого? Имах ужасна идея, безсърдечна идея. Дали майка ми не ги бе подкупила, дали не бе пробутала на някоя от малките крилати ужасии малко сладки лакомства? На купидоните не им трябваха пари, но обичаха бонбони и десерти. Не се гледаше с добро око на това, но всички знаеха, че се случва. Корумпирани купидони с апетит за сладкиши.