Читать «Отмъщението на прокълнатите» онлайн - страница 216

Взривната вълна събори цели пет реда вече порутени сгради. Земята се разтресе и имперските гвардейци, чиито позиции бяха на разстояние два километра, се проснаха на земята, убедени, че някой е пуснал ядрена бомба. Въпреки неспирния дъжд облакът от взрива се издигна на повече от три километра.

Цялата предна стена на кръстообразната катедрала рухна и се плъзна по склона.

Все пак загинаха само шестима военнопленници. Колдиез наистина беше построен така, че да устои на почти всичко.

Таанците започнаха атаката, която би трябвало да е победна… и се изправиха пред непреодолими проблеми.

Рухналата стена се оказа идеален капан за танковете — много по-превъзходен дори от мазнината на Стен. Даже най-тежките машини не можеха да си проправят път през огромните каменни блокове.

Единствено гравшейните бяха в състояние да окажат подкрепа на пехотата.

Донякъде изненадани, че все още са живи, имперските защитници се измъкнаха от дупките си и заеха стрелкови позиции.

Гравпилотите бяха покосени и шейните им — разрушени. Първата вълна на таанското нападение беше спряна.

Но втората вълна се придвижи на по-предни позиции и засили огнения вал.

Третата вълна проби и нови гравшейни влязоха в действие.

Затворниците се изтеглиха. Назад и надолу.

В подземията.

— Шибано готино местенце да мреш — възкликна Килгър и огледа мазето с кисела физиономия. — Е, поне няма да копаме гробчета.

Вирунга отведе последните заложници по-надолу в подземията, после закуцука обратно към Стен.

Стен набързо прегрупира оцелелите бойци в отделения по петима и ги разпредели по отбранителни позиции: стълбището, площадката и просторното сутеренно помещение, в което се намираше самият той. Барикадираха се с всичко, което би могло да издържи на картечен обстрел.

Не беше нужно да казва на никого, че трябва да се защитават до последния човек — нито един от имперските затворници не беше толкова глупав, за да допусне, че таанците може да вземат пленници.

Напрегнал яките си три-g мускули, Килгър вдигна един каменен олтар и го обърна така, че да служи за лично укрепление на двамата със Стен. После подреди пред себе си останалите му гранати и муниции.

Стен последва примера му.

— Ей, момко — подхвърли Килгър, — ако тия шибани таанци имат малко мозък, ще ни пуснат газ и с нас е свършено. Щото нямаше ник’ви филтърни маски, нали?

Така поне, помисли си Стен, по-малко ще боли.

— Или — не спираше Килгър — просто ще ни опечат живи. И мамчето няма да получи кокалите ми, та да ме жали. Пък съм и клаустрофоб.

Стен му се озъби — даваше си сметка, че опитът му да се усмихне не е кой знае колко успешен — и приклекна да чака смъртта си. За негова изненада очакването продължи сравнително дълго.

До слуха им достигна смътният пукот на престрелка над главите им. Стен се учуди. Дали таанците не бяха открили някакъв друг проход към тях? Пукотът неочаквано прерасна в глух тътен и замря, последван от отделни единични изстрели.

Стен погледна Килгър.

— А, не — рече Алекс. — Прекалено ще е лесно.

Все пак двамата прибраха гранатите и мунициите и се заизкачваха бавно към двора. Връхлетя ги огнена вълна и двамата се скриха зад ъгъла на стълбището.