Читать «Отмъщението на прокълнатите» онлайн - страница 210

След броени секунди пет гравшейни кръжаха безцелно из покритите с разрушения улици под Колдиез.

Това щеше да причини необходимия хаос.

Двамата с Килгър се спуснаха по разнебитеното стълбище, покатериха се в гравшейната и бавно се понесоха напред. Придвижването им като че ли остана незабелязано — поне нито един от снарядите, които изтрещяваха около тях, не изглеждаше директно насочен.

Стигнаха до все още тлеещия танк и Килгър го обиколи с грава. Зави и посочи надолу.

„Тук ли?“

Стен отвърна също с жест:

„Десет метра по-нататък“.

Килгър спусна шейната.

И едва не се утрепаха.

Напук на крясъците и протестите на Вирунга, че е загубил бойния си компютър и петдесет процента от операторите на „Дрънкалник“, Соренсен сформира екип, който да действа от засада. Беше — поне доколкото му беше известно — единственият агент от „Богомолка“ зад стените на Колдиез. Но имаше военнопленници и от други наказателни части, които искаха да се реваншират. И те се измъкнаха от катедралата и тръгнаха към поразения трак.

Соренсен знаеше, че силите на Вихман трябва да преместят развалината, за да се придвижат. Тъй като си даваше сметка, че военните инженери напоследък са кът и не се срещат на всяка крачка, имаше намерение да ликвидира няколко специалисти по ремонтите.

Видя гравшейната да се спуска и запълзя към двамата таанци — мислеше си той, — които се измъкваха от нея. Не поглеждай, напомни си. Помощниците му го прикриваха. Соренсен приготви дългия церемониален нож, който носеше винаги. Първо щеше да се справи с по-едрия, След това…

На хоризонта блесна светкавица и всички застинаха като храсталаци. Отново се възцари мрак и двете цели на Соренсен отново оживяха. Ръцете на по-дребния посегнаха на една страна и се събраха, сякаш държеше пакет. Жестикулационен език, досети се Соренсен. Нима таанците го бяха задигнали от имперците? Реши да направи проверка и тихичко подсвирна — почти изсъскване.

Двамата мъже приклекнаха и вдигнаха оръжията си. Но не стреляха.

— Самоличност — прошепна Соренсен.

Стен долови, че шепотът не е на таански. Дебнещите в засада се бяха измъкнали от Колдиез.

— Имперци.

— Крачка напред.

Килгър пристъпи тромаво към него.

Соренсен почти беше загубил нощното си зрение — причина за това беше бедната на витамини храна, която им даваха таанците. Въпреки допълнителните дажби от складовете, които бяха открили, продължаваше да вижда Алекс като смътно петно — но той го позна.

— Ти ли си бе, Соренсен?

Това беше достатъчно.

Соренсен махна на екипа си да се приближи и запита с ръка:

„Нужда от помощ?“

Стен кимна утвърдително и посочи. Двама да охраняват. Останалите — да започнат да изливат.

След това повдигна леко предната част на гравшейната и полутечният товар се изсипа. Докато го разплискваше върху калдъръма, се запита дали не са лайна. Килгър задължително завършваше писмата си с някаква глупава фраза за нечии вонящи лайна. А умрелите коне наистина воняха. Килгър беше абсолютно прав — никой не беше плячкосал цеховете и суровината от цистерните би трябвало да свърши чудесна работа.