Читать «Отмъщението на прокълнатите» онлайн - страница 177

— … и така, когато му се обадили, там били генерал Лунга, двамата му адютанти и поне десетина момичета и момчета за удоволствия, а между тях и една двойка. Приоритет Първа степен. Само за неговите уши. И от сорта. Така че генералът изгонил цялата сган. Включва суперсекретна линия на портакома си и след половин оригване време вече се свързва директно с някакъв тузар, личен сътрудник на Атаго. Сътрудникът проверява два пъти. Всичко ли е абсолютно сигурно? Някакви бръмбарчета, скрити в някой шкаф? Генералът се оглежда, след което казва на момчето, че всичко е чисто. И получава заповедите си. Трябвало да завлече големия си офицерски таански задник в Граничните светове не вчера, а завчера. Ще стават големи работи. Генералът се опитва да възрази. Вече има тежки задължения и прочее. Ще рече, че продължава да се опасява, че макар и офицерски, вече споменатият му задник може да стане на решето там. Следва голяма и дълга разправия. За и против маневри на кораби и войски. Леко мачле на високи децибели. Генералът губи и се изстрелва вбесен, заедно с двамата си ваксаджии на ботушите. Разбира се, без изобщо да подозира, че сме свалили цялата история. Чули сме всяка дума!

— Стаята… бръмбарчета — заключи компетентно с безизразен тон Вирунга.

— Друг път — отвърна Стен. — Тази стая постоянно се отпуска за развлечения на генерала. Неговите хора я претърсват, преди да влезе и след като си тръгне.

— Тогава как…

— Л’н. Чула цялата история. През цялото време, докато генералът говорел, тя била свита в ъгъла. Без изобщо да се крие. Разбирате ли, генералът смята, че тя е някакво домашно животно. Големичко розово животинче, нещо от рода на котките.

Вирунга отново се разсмя. Но след малко смехът му секна.

— Сигурен… ли си… че всичко това… е добро… за нея? Л’н е толкова…

Думите му се влачеха може би поради бедния му речников запас за онова, което Л’н виждаше ежедневно.

— Невинна? Чувствителна? Нуждаеща се от закрила? — допълни вместо него Стен.

Вирунга кимна.

— Вече не — каза Стен. — Няма да повярвате на промяната. Тя направи скок от Колдиез към свободата и се приземи на четирите си хубавки крачета. Дори Мишел, имам предвид Сен Клер, се чуди как разцъфтя. Вече говори като докер. Или професионален обирджия. То са едни „хиени“ и „мамка му“ и доста подходяща употреба на „тъп“ и „смотан“, когато се наложи.

Вирунга се изуми. Попиваше всичко, казано от Стен, сякаш сам изживяваше всяка дума. След толкова години като военнопленник Стен го разбираше, както разбираше, че след няколко дни еуфорията ще отмине и ще се превърне в дълбока депресия. И че големите стени на Колдиез ще го смачкат още повече. Тогава Вирунга — както и останалите, на които избереше да разкаже за Стен — щеше да започне да се съмнява дали изобщо ще доживее да излезе на свобода. Беше по-вероятно, помисли се Стен, опасенията им да се потвърдят. Знаеше, че войната ще свърши скоро, но не можеше да даде никакви гаранции за съдбата на затворниците в Колдиез при мелето, което със сигурност щеше да предшества последния войнствен напън на таанците.