Читать «Аутопсия» онлайн - страница 16

Тишината, за която обикновено можех само да мечтая, сега ме изнервяше, а и не можех да се стопля. Ръцете ми бяха вкочанени, ноктите ми посинели. Подскачах при всяко иззвъняване на телефона в съседната стая.

Единствено аз се притеснявах от факта, че мерките за сигурност в службата ми са минимални. Всички молби за подходяща система за безопасност бяха отхвърлени многократно. Комисарят се интересуваше единствено от загубата на имущество, а крадец в моргата нямаше да дойде дори ако му постелехме червено килимче и държахме вратите денонощно отворени. Труповете действат по-ефикасно от всякакви кучета.

Никога не съм се притеснявала от мъртвите. Страхувам се от живите.

Когато един въоръжен луд нахълта в кабинета на местен лекар и стреля напосоки в чакалня, пълна с пациенти, аз лично отидох в един железарски магазин и купих катинар с верига, които сега се поставяха на двойната стъклена врата на портала след работно време и през уикенда.

Внезапно, докато работех на бюрото си, някой разтърси същата тази врата с такава сила, че когато успях да си наложа да прекося коридора, за да проверя, веригата все още се люлееше. Нямаше никой. Понякога бездомници се опитваха да влязат, за да използват тоалетната ни, но и когато погледнах навън, не видях никого.

Върнах се в стаята си, но когато чух да се отвратят вратите на асансьора в другия край на коридора, нервите ми бяха в такова състояние, че грабнах една голяма ножица с пълното съзнание, че съм готова да я използвам. Беше дневният пазач.

— Ти ли се опитваше да влезеш през външната врата преди малко? — попитах аз.

Той с любопитство погледна ножицата, която стисках в ръката си, и каза, че не. Въпросът очевидно беше безсмислен. Той знаеше, че на външната врата има верига, а у него имаше ключове от другите врати в сградата. Нямаше никаква причина да се опитва да влезе отпред.

Когато седнах на бюрото си, за да издиктувам доклада за аутопсията, отново настъпи напрегната тишина. Не зная защо, но не бях в състояние да кажа каквото и да е било, не можех да чуя тези думи, изречени на глас. Постепенно осъзнах, че никой не трябва да ги чуе, дори секретарката ми Роуз. Никой не трябваше да научи за блестящото вещество, за семенната течност, за отпечатъците от пръсти, за дълбоките резки в тъканта на врата — и което беше най-страшното, за това, че жертвата е била измъчвана. Убиецът деградираше, ставаше чудовищно жесток. Вече не го задоволяваше само да изнасилва и убива жертвите си. Чак когато махнах шнуровете от тялото на Лори Питърсън и започнах да правя малки резки там, където кожата ми изглеждаше сравнително зачервена, палпирайки за счупени кости, чак тогава осъзнах какво бе преживяла тя преди смъртта си.

Натъртванията бяха толкова скорошни, че едва се забелязваха на повърхността, но един разрез разкри спукани кръвоносни съдове под кожата. По всичко личеше, че е била удряна с тъп предмет, че вероятно е била ритана с крак. Имаше счупвания на три съседни ребра отляво и на четири пръста. В устата й имаше влакна, най-вече върху езика, което подсказваше, че устата й вероятно е била запушена, за да не крещи.