Читать «Сабриел» онлайн - страница 36

Сабриел се прокашля, усетила студа в дробовете си, и много внимателно върна Кибет в пояса. Мечът й сякаш се бе прочистил от огъня, но тя изтри острието с парцал, преди да го прибере в ножницата. Почувства се много уморена, когато отново метна товара си на гърба, но не изпитваше и най-малкото съмнение, че незабавно трябва да продължи. Думите на майчиния й дух продължаваха да отекват в съзнанието й и собствените й сетива й подсказваха, че нещо се случва в смъртта, нещо могъщо се придвижва към живота, и се готви да изплува на повърхността при счупения камък.

На този хълм имаше твърде много смърт и твърде много магия, а нощта още не бе в разгара си. Вятърът свистеше наоколо, а облаците възвръщаха надмощието си над небето. Скоро звездите щяха да се скрият и новата луна щеше да се обвие в бяло.

Сабриел бързо огледа небето, търсейки трите ярки звезди, които образуваха Токата на Колана на Северния великан. Откри ги, но после се наложи да погледне звездната карта в алманаха си, а ръчно изработеният кибрит издаде неприятна миризма, докато осветяваше страниците с трептящия си жълт пламък, защото тя не се осмели да използва повече магия, докато не се отдалечи от счупения камък. Алманахът сочеше, че е запомнила правилно: в Старото кралство Токата сочеше север; другото му название беше Заблудата на моряка. В Анселстиер Токата безспорно се намираше на десет градуса западно от северната посока.

След като установи накъде е север, Сабриел се отправи към тази страна на хребета, търсейки разклонението, което се спускаше към долината, потънала в мрака отдолу. Облаците се сгъстяваха и тя искаше да стъпи на равна земя, преди луната да се скрие. Поне, когато откри разклонението, й се стори, че ще бъде по-лесно да се върви по него, отколкото по счупените стъпала на юг, макар че лекият му наклон й подсказваше, че я очаква продължително спускане.

Всъщност изминаха няколко часа преди Сабриел да достигне дъното на долината, докато се препъваше и трепереше, а един много блед пламък на Хартата трептеше малко пред нея. Твърде нищожен, за да улесни пътя й, той й помагаше да избегне съществени неприятности, и тя се надяваше, че е достатъчно слаб и може да бъде сметнат за блатен газ или случайно отражение. Във всеки случай, той се оказа незаменим, когато облаците закриха и последната пролука, останала на небето.

Дотук с безоблачното небе, помисли си тя, вгледана в посоката, за която предполагаше, че е север, в търсене на червената звезда, Уалус. Зъбите й тракаха неудържимо, а една хладна тръпка, започваща от леденостудените й стъпала, постепенно обхващаше всичките й крайници. Ако не се движеше, просто щеше да замръзне на място — особено след като вятърът се изви за пореден път…

Сабриел се засмя тихо, почти истерично, и извърна лице, за да усети полъха му. Идваше от изток и се усилваше с всяка изминала минута. Да, стана по-студено, но пък той разпръсна облаците, отнасяйки ги на запад — а там, след първия прочистващ замах на вятъра, се намираше Уалус, окъпан в червена светлина. Сабриел се усмихна, впери очи в него, огледа с интерес малкото, което успя да види около себе си, и отново потегли, следвайки звездата, а един глас не преставаше да шепне в дъното на съзнанието й.