Читать «Сабриел» онлайн - страница 29

Тъмни петна от… нещо… скриваха част от символите, но едва когато Сабриел почти долепи лицето си към камъка, успя да разбере какво представляват, толкова мрачни и черни бяха под лунната светлина.

Когато разбра, рязко вдигна глава и се запрепъва назад, като едва не падна в снега. Петната бяха от засъхнала кръв и още щом ги видя, Сабриел разбра как е бил счупен камъкът и защо кръвта не е била отмита от дъжда или снега… защо никога нямаше да бъде отмита.

Един от маговете на Хартата беше принесен в жертва на този камък. Беше жертван от некромант, за да получи достъп до смъртта, или да помогне на нечий мъртъв дух да проникне в живота.

Сабриел хапеше долната си устна, докато не я заболя, а ръцете й помръдваха почти несъзнателно, наполовина рисувайки символи на Хартата от притеснение и страх. Заклинанието за този тип жертвоприношение се намираше в последната глава на „Книга за мъртвите“. Сега тя си го припомни с всички ужасяващи подробности. Това бе едно от многото неща, които бе забравила от онази книга със зелена подвързия — или бе принудена да забрави. Само много силен некромант би могъл да го използва. И само безкрайно зъл некромант би пожелал да го направи. А злото поражда зло, злото заразява местата и ги кара отново да привличат актове на…

— Престани! — прошепна на глас Сабриел, за да изтрие образите от мозъка си. С всяка минута ставаше все по-тъмно, ветровито и студено. Налагаше се да вземе решение: да лагерува тук и да се свърже с водача си, или незабавно да продължи в произволна посока, с надеждата, че ще успее да го повика от друго място.

Най-лошото бе, че водачът й бе мъртъв. Сабриел трябваше да влезе в смъртта, макар и за кратко, за да го извика и поговори с него. Това лесно можеше да се осъществи тук, защото жертвоприношението бе създало почти постоянен вход, сякаш бе оставило една врата постоянно открехната. Ала кой можеше да знае какво се спотайва и дебне в студената река оттатък.

Сабриел се спря за миг, като трепереше и се ослушваше, напрегнала всичките си сетива, като някакво дребно животно, което знае, че наблизо ловува хищник. Тя мислено прелисти страниците на „Книга за мъртвите“ и си припомни дългите часове, прекарани в усвояване на Магията на Хартата от магистра Гринууд в слънчевата Северна кула на колежа „Уайвърли“.

Когато мигът свърши, тя знаеше, че е немислимо да направи лагер. Просто бе твърде уплашена, за да спи близо до разрушения Камък на Хартата. Само че би било по-бързо да извика водача си тук — а колкото по-бързо пристигнеше в дома на баща си, толкова по-скоро можеше да направи нещо, за да му помогне, така че се налагаше да направи компромис. Щеше да се защитава с Магията на Хартата с всички сили, да влезе в смъртта съвсем предпазливо, да повика водача си, да получи инструкции и да излезе възможно най-бързо. Дори по-бързо.

Решението й бе последвано от незабавни действия. Захвърли ските и раницата, натъпка в устата си малко сушени плодове и домашно приготвени дъвчащи бонбони за бърз прилив на енергия, и зае позата за медитация, която улесняваше магията на Хартата.