Читать «Сабриел» онлайн - страница 165

— Ами колежът „Уайвърли“ — сградата е стара и солидна, нали?

— Прилича на замък много повече от всяка друга сграда — отвърна Сабриел, схванала накъде бие. — Ще се отбранява по-лесно от този хълм.

— А има ли течаща вода…? Това би било прекалено. Точно така! Редник Макинг, изтичайте при майор Тиндал и му кажете, че искам ротата му да е готова да тръгне след две минути. Връщаме се при камионите, а после отиваме в колежа „Уайвърли“ — има го на картата, на около миля на…

— На югозапад — подсказа му Сабриел.

— На югозапад. Повторете.

Редник Макинг повтори съобщението с бавен, провлечен говор, после побягна, видимо нетърпелив да се отдалечи от паметника. Хорис се обърна към ефрейтора ветеран и каза:

— Ефрейтор Анши. Изглеждате доста здрав. Как мислите, ще можете ли да прокарате въже около този ковчег?

— Така мисля, сър — отвърна ефрейтор Анши. Докато говореше, свали от колана си едно намотано въже и направи знак ръка на останалите войници. — Хайде, момчета, извадете въжетата си.

Двайсет минути по-късно повдигаха саркофага с крик и въже, за да го натоварят върху една каруца, теглена от коне, която бяха взели от един местен земеделец. Както бе очаквала Сабриел, когато го изтеглиха на около двайсет метра от камионите, двигателите им спряха, електричеството угасна, а телефонната връзка прекъсна.

Странно, но животното, една кротка кобила, не изглеждаше никак уплашена от светещия саркофаг, въпреки че бронзовата му повърхност беше плътно покрита с преобръщащи стомаха деформирани символи на Хартата. Тя не беше доволна, но не беше и обзета от паника.

— Ще се наложи ние да управляваме каруцата — каза Сабриел на Тъчстоун, когато войниците изтласкаха окачения на въжета ковчег в каруцата с дълги прътове и отпуснаха криковете. — Не вярвам разузнавачите да издържат още дълго на гаденето.

Тъчстоун потрепери. Както всички останали, той беше блед, очите му бяха зачервени, носът му течеше, а зъбите му тракаха.

— Аз самият не съм сигурен, че ще издържа.

Въпреки това, когато свалиха и последното въже, а войниците побързаха да се отдалечат, Тъчстоун се покатери на мястото на кочияша и взе юздите. Сабриел се качи до него, потискайки чувството, че съдържанието на стомаха й ще се излее през устата. Тя не погледна към саркофага.

Тъчстоун изцъка с уста на коня и дръпна юздите. Ушите на кобилата се изправиха и тя понесе товара, крачейки напред. Не вървеше бързо.

— Това ли е най-бързото… — каза разтревожено Сабриел. Трябваше да изминат цяла миля, а слънцето беше кървавочервено — диск, подпрян на линията на хоризонта.

— Товарът е тежък — отвърна Тъчстоун бавно, а дъхът му излизаше неравномерно между отделните думи, сякаш се затрудняваше да говори. — Ще пристигнем, преди светлината да се скрие.

Саркофагът сякаш бръмчеше и тракаше зад тях. Никой от тях не отвори дума за това, че Керигор можеше да пристигне, обгърнат в мъгла, преди падането на нощта. Сабриел се улови, че поглежда назад към пътя през няколко секунди. Така зърваше и злокобната, подвижна повърхност на саркофага, но не можеше да го избегне. Сенките се издължаваха и всеки път, когато зърнеше бледата кора на някое дърво, или някой варосан километричен камък, я обземаше страх. Дали онази мъгла се стелеше по пътя?