Читать «Сабриел» онлайн - страница 164

Сабриел и Тъчстоун бяха изхвърлени заедно на около пет метра от входа на паметника. Незнайно как, главата на Сабриел се беше озовала върху корема на Тъчстоун. Неговата глава лежеше върху един магарешки бодил, но и двамата останаха неподвижни за миг, изтощени от магията и силата на отбраната на Свободната магия. Те погледнаха синьото небе, вече обагрено в червено от предстоящия залез. Около тях се чуваха псувни и клетви, докато войниците се изправяха.

— Не се отвори — каза Сабриел, с тих, делови глас. — Не разполагаме със силата или уменията…

Тя замълча, а после добави:

— Ще ми се Могет да не беше… иска ми се да беше тук. Щеше да измисли нещо…

Тъчстоун мълчеше, а после каза:

— Трябват ни повече Магове на Хартата — щеше да стане, ако символите бяха по-силни.

— Още Магове на Хартата — каза уморено Сабриел. — Намираме се от неподходящата страна на Стената…

— Ами твоето училище? — попита Тъчстоун, а после изохка, когато Сабриел внезапно се изправи, принуждавайки го да изгуби равновесие, после отново изохка, когато тя се наведе и го целуна, притискайки главата му още по-навътре в бодила.

— Тъчстоун! Трябваше да се досетя… класовете по висша магия. Сигурно има около тридесет и пет момичета със знака на Хартата и основни умения.

— Хубаво — смотолеви Тъчстоун откъм бодила. Сабриел протегна ръце и му помогна да се изправи, долавяйки миризмата на пот от него, както и свежия, остър аромат на прекършени растения. Той почти се беше изправил, когато внезапно ентусиазмът й охладня, и замалко да падне отново.

— Момичетата са там — каза бавно Сабриел, сякаш размишляваше на глас. — Но дали имам право да ги замесвам в нещо, което…

— Те вече са замесени — прекъсна я Тъчстоун. — Единствената причина, поради която Анселстиер не е като Старото кралство, е Стената, а тя няма да издържи дълго, когато Керигор счупи останалите Камъни.

— Те са само ученички — каза тъжно Сабриел. — Въпреки че винаги сме се възприемали като големи жени.

— Имаме нужда от тях — каза отново Тъчстоун.

— Да — съгласи се Сабриел, извръщайки се към групата мъже, събрали се до паметника толкова близо, колкото смелостта им позволяваше. Хорис и неколцина от по-силните Магове на Хартата надзъртаха към входа и блестящия бронз вътре.

— Заклинанието не беше успешно — каза Сабриел. — Но Тъчстоун току-що ми припомни къде можем да намерим още Магове на Хартата.

Хорис я погледна, а по лицето му се четеше настоятелност.

— Къде?

— В колежа „Уайвърли“. Старото ми училище. Пети и шести клас по магия, както и тяхната учителка, магистра Гринууд. Намира се на по-малко от миля оттук.

— Не мисля, че имаме време да им изпратим послание и да ги доведем тук — поде Хорис, поглеждайки залязващото слънце, а после часовника си, който сега отброяваше времето на обратно. За кратко придоби озадачен вид, после го пренебрегна. — Но… мислиш ли, че е възможно да преместим саркофага?

Сабриел си припомни предпазното заклинание, на което се бе натъкнала, а после отговори:

— Да. Повечето защити бяха в паметника, за прикритие. Нищо не може да ни попречи да преместим саркофага, освен страничните ефекти от Свободната магия. Ако успеем да издържим на гаденето…