Читать «Сабриел» онлайн - страница 157

След минути ги избутаха към парадния плац, към редица чакащи камиони, една открита щабна кола и две странни стоманени приспособления. Ромбовидни, с оръдейни кули от всяка страна и гъсенични вериги. Танкове, досети се Сабриел. Сравнително ново изобретение. Както и камионите, те ревяха, а двигателите им бълваха синьо-сив пушек. Сега нямаха проблеми, помисли си Сабриел, но двигателите щяха да угаснат, когато вятърът задухаше от Старото кралство. Или когато Керигор дойдеше…

Хорис ги поведе към щабната кола, отвори задната врата и им направи знак да влязат.

— Ще дойдете ли с нас? — попита несигурно Сабриел, докато се настаняваше върху дебело подплатените кожени седалки, борейки се с пристъпа на умора, който заплашваше незабавно да я приспи.

— Да — отвърна бавно Хорис. Изглеждаше изненадан от собствения си отговор и внезапно някак отнесен. — Да, ще дойда.

— Вие имате Зрение — каза Тъчстоун, вдигайки поглед от мястото, където нагласяваше ножницата, преди да седне. — Какво видяхте?

— Обичайните неща — отговори Хорис. Настани се на предната седалка и кимна с глава на шофьора — ветеран от разузнаването с изпито лице, чийто знак на Хартата бе почти незабележим върху загрубялото чело.

— Какво имате предвид? — попита Сабриел, но въпросът й потъна, когато шофьорът включи стартера и автомобилът потегли с давене и пукане, пригласяйки с тенора си на басовата какофония на камионите и танковете.

Тъчстоун подскочи при внезапния шум и вибрация, после се усмихна смутено на Сабриел, която нежно бе поставила пръстите си на ръката му, сякаш успокояваше дете.

— Какво искаше да каже с „обичайните неща“? — попита Сабриел.

Тъчстоун я погледна, а тъгата и умората се бореха за надмощие в погледа му. Той взе ръката й в своята и прокара линия по дланта й — ясно очертана, прекъсваща линия.

— О — прошепна Сабриел. Подсмръкна и погледна тила на Хорис, очите й се премрежиха, виждайки единствено линията на късо подстриганата му сребриста коса, подаваща се под ръба на каската.

— Той има дъщеря на моята възраст, в… някъде на юг — прошепна тя, потръпвайки, и стисна ръката на Тъчстоун, докато пръстите му не побеляха като нейните. — Защо, о, защо, всичко… всички…

Автомобилът потегли напред, олюлявайки се, предвождан от двама моторизирани войници и следван от деветте камиона, внимателно подредени през сто метра един от друг. Танковете, чиито вериги скърцаха и тракаха, поеха по един страничен път към разклонението на железопътната линия, където щяха да ги натоварят и изпратят към станция „Уайвърли“. Беше малко вероятно да пристигнат преди свечеряване. Сухопътният конвой щеше да бъде в Доки пойнт преди шест следобед.

Сабриел мълча през първите десет мили, склонила глава, а ръката й все така стискаше здраво тази на Тъчстоун. Той също седеше безмълвно, но наблюдаваше, гледайки през прозореца, когато напуснаха военната зона, към процъфтяващите ферми на Анселстиер, затворените пътища, тухлените къщи, частните автомобили и теглени от коне каруци, които отбиваха встрани пред тях, отклонявани от двамата моторизирани военни полицаи с червени шапки.