Читать «Коледни сълзи» онлайн - страница 4

— После обаче на нея й хрумна да отмъщава… — Найджъл с жест подкани Арчи да не се помайва, а да донесе още по бира. — В името на Мрака, Тери, дори и Тъмният никога не би измислил по-ужасяващо проклятие! Отначало си мислех, че това е просто прощалният й подарък… Отведнъж всички жени започнаха да се чувстват привлечени по незнаен начин от мен. Лепяха ми се като мухи, разбираш ли — омъжени, разведени, малки, големи… В началото се радвах на това и мислех, че животът ми оттук нататък ще върви като по вода. По-късно обаче хлътнах по едно дете — наистина дете в сравнение с действителната ми възраст. И тогава разбрах подлия замисъл на заклинанието на Айра. Тери, тя беше пропуснала нарочно последната руна! Това превръщаше цялата магическа формула в… в нещо ужасяващо! Когато жените се приближаха достатъчно близо до мен — не само във физически, но и в психически смисъл — заклинанието изведнъж се обръщаше и ги отблъскваше с такава сила, че някои от тях дори не издържаха и се самоубиха от ужас… Имаше жени, които ме обявяваха за грозен две секунди след като бяха казвали, че по-красив мъж от мен не са срещали през живота си… Кажи ми как би могъл да оцелее обикновено човешко съзнание след това? Подобно нещо може да измисли единствено болен женски мозък… понеже, нали знаеш, че в огромна част от жените отмъщението и желанието да наблюдават чуждата болка са заложени генетично…

— Ужасно е, Найджъл… — само това успях да кажа. Заклинанието ми беше много добре известно… дори повече от известно. — За тази формула и за начина на опорочаването й е писал още преди доста века лудият арабин Абдул ал-Хазред в книгата си „Некрономикон“. За жалост обаче всички 666 нейни преписа отдавна бяха изгорени по заповед на Конвента на Световете… Не знам дали бих могъл да ти помогна…

Найджъл Мартин се изсмя кратко. Прозвуча като хрип или като кашлица.

— Аз не искам да ми помагаш, Тери. Знам, че е невъзможно. Единствено… ако имаше начин да възкреся Абдул ал-Хазред… или да открия митичния 667-и препис на книгата му… но това е прекалено еретична мисъл. Не че понякога не си мечтая за това…

— Но…

В същия момент часовникът на стената започна да отброява дванадесетия час.

— Весела Коледа, Тери… — Найджъл се изправи, стисна рамото ми, хвърли няколко монети на бар-плота и с бързи крачки излезе през масивната врата на „Зелената котка“. Първият ми импулс беше да хукна след него. После обаче се отказах. Така или иначе бях сигурен, че пак ще се срещнем някой ден. Все пак двама души, тръгнали да издирват прословутия 667-и препис на „Некрономикон“… и то точно с една и съща цел… и то заради една и съща личност… абе, с две думи, нямаше как да не се срещнем отново.

Мда, понякога жените бяха наистина странни създания. В разстояние на има-няма 500 години… двама мъже — едно и също заклинание… Но, както е казал Оскар Уайлд, „единствената разлика между женския каприз и «вечната» любов е тази, че капризът трае малко повече“.