Читать «Коледни сълзи» онлайн - страница 3

— Казвам се Тери Сторн, ако това ти говори нещо. — По разширените му очи виждах, че му говори, и то как. — Сега би ли ми обяснил защо искаше да ме наругаеш, дори без да си ме погледнал в очите като хората?

— Днес не ми е ден… Нали знаеш, има дни, в които всичко, което си трупал през годината, трябва да избие по някакъв начин, понеже иначе имаш чувството, че ще експлодираш. Е, лично аз усещам, че днес е моят подобен ден.

— И какво толкова е станало? Разжалвали са те? Изключили са те от Ордена? Отнели са ти жезъла? Да го вземе Мракът, какво толкова си увесил нос като току-що обезчестена девственица?

— О’кей, Тери, виждам, че идваш с твърдото решение или да ме ядосаш, или да ми помогнеш. Днес нямам желание да се карам с никого, така че по-добре да те оставя да сториш второто. Нека първо да ти се представя. Казвам се Найджъл Мартин, и както правилно забеляза още в началото, съм от Ордена на Мрачния Меч. Или поне бях досега, понеже съм твърдо решен да се махна оттам.

— Да не би вярата ти да се е разколебала случайно? — подкачих го аз.

— Напротив — точно защото вярвам твърде много, искам да се махна. С това, което виси над мен като прокоба, в скоро време може въобще да няма Орден. Не вярвам единствено в себе си, даже може да се каже, че се мразя.

— Хайде бе! — ухилих се аз. — И кой точно те е проклел — лично Тъмният Владетел или някой от учениците му?

— Не ми се подигравай, Тери. На мен изобщо не ми е до смях. Напротив — плаче ми се. Знаеш ли колко трудно е за един аркейнец да заплаче? По принцип хората казват, че в Аркейн мъжете нямат слъзни жлези и че им ги махат с операция още при раждането. А сега аз, така, както ме гледаш, съм готов да плача като невръстно дете…

— Роден съм преди около 2800 години — продължи Найджъл, след като отпи малко от бирата си. — Или са повече, или са по-малко, но на кого му пука? Последните няколко от тях бяха истински ад. И всичко благодарение на една млада, красива и дяволски палава и изобретателна вещица на име Айра…

(леко потръпнах при споменаването на това име, понеже ми беше много добре познато)

— … която някога практикуваше в света Лианор (не знам дали си стъпвал там някога, но повярвай ми, че лианорките са едни от най-красивите жени). Сега обаче Айра не е там. Тя върви по петите ми и сипе проклятие след проклятие върху главата. И, повярвай ми, всичко това й доставя огромно удоволствие.

— Някога — въздъхна Найджъл — двамата с нея бяхме… бяхме толкова близки, че сърце не ми дава да ти кажа, че бяхме две отделни личност. Бяхме една-единствена, бяхме толкова тясно свързани един с друг, че всяка раздяла, дори за миг, болеше физически. Мислехме по един и същи начин, обичахме едни и същи неща, болеше ни за едно и също… И така 420 години. Не ме питай защо се разделихме. Беше отчасти моя, отчасти нейна вина. И двамата подлежим на упреци, но съм сигурен, че едва ли има нещо, което двамата с нея да не сме си казали сами, един на друг, по време на дългите самотни нощи отначало, веднага след раздялата.