Читать «Можеш ли да пазиш тайна?» онлайн - страница 164

— Ема! — чувам глас до ухото си.

— Какво? — питам разсеяно.

И в следващия миг сърцето ми спира. Май наистина ще получа сърдечен удар. Само на крачка от мен стои Джак. Облечен е в обичайната си униформа — избелели дънки и фланелена риза, и се откроява ярко сред тълпата от изтупани адвокати. Когато срещам погледа на тъмните му очи, отново усещам да ме залива обида и болка. Не, няма да им се поддам. Край. Аз съм нова Ема. Забравила съм Джак. Имам нов живот.

— Какво правиш тук? — питам престорено нехайно.

— Видях поканата на бюрото ти — отговаря Джак, без да откъсва очи от моите. — Ема, наистина искам да поговорим!

Ама той какво си въобразява?! Че ще хукна да говоря с него само като ми свирне ли? Ха! Как ли пък не!

Поглеждам го яростно. Той обаче сякаш изобщо не забелязва колко съм ядосана.

— Ема… — подема Джак със съвършено искрен израз на лицето, — …не мога да забравя това, което ми каза. Права си. Трябваше да споделям повече с теб. Не биваше да те изолирам така от живота си.

Това ме изненадва, но веднага усещам в душата ми да се надига наранена гордост. Значи сега иска да споделя с мен, така ли? Е, може би вече е прекалено късно, нали? Аз… може би вече изобщо не се интересувам от него!

— Не е необходимо да споделяш каквото и да било с мен, Джак. Твоите работи са си твои и нямат нищо общо с мен — отправям му дистанцирана усмивка аз. — Пък и вероятно не бих ги разбрала, като се има предвид, че те са толкова деликатни и сложни, а аз съм една… пълна глупачка…

Обръщам се и решително тръгвам през двора към залата.

— Дължа ти поне едно обяснение — тръгва след мен Джак.

— Нищо не ми дължиш! — вирвам гордо брадичка. — Всичко свърши, Джак. По-добре ще е и за двама ни да… О, пусни ме!

Джак е сграбчил ръката ми и ме дръпва да се обърна с лице към него.

— Дойдох специално, за да ти кажа нещо важно, Ема! — заявява той сериозно. — Дойдох, за да ти кажа защо бях в Шотландия.

Опитвам се да прикрия изненадата си.

— Изобщо не ме интересува защо си бил в Шотландия! — Измъквам ръката си и започвам да си проправям път сред тълпата от адвокати, всичките говорещи делово по мобилните си телефони.

— Но аз искам да ти го кажа, Ема! — неотклонно ме следва по петите Джак. — Наистина искам!

— Е, аз пък вече не искам да го знам! — обръщам се към него и го поглеждам предизвикателно в очите.

О, искам, разбира се! Искам и още как! И той много добре знае, че искам.

— Добре де, казвай, щом толкова настояваш! — измърморвам намусено.

Той ме хваща за ръка и ме повежда към едно по-спокойно кътче на двора. Докато вървим, усещам да ме обзема страх.

Така де… действително ли искам да знам тайната му?

Ами ако е финансов измамник, както предполага Лиси? Ами ако се занимава с разни тъмни сделки и иска да ме забърка и мен в тях?