Читать «Можеш ли да пазиш тайна?» онлайн - страница 163

— Какво? — пита тя подозрително.

Поглеждам я, както стои, готова за тръгване — моден шлифер, дизайнерски очила, високомерно изражение… О, по-добре да не се увличам!

— …и представа си нямам защо линее — отговарям и й се усмихвам. — Ползотворно съвещание!

През цялата останала част от деня буквално летя в облаците. Просто не мога да повярвам, че съм повишена! И вече наистина, наистина съм специалист по маркетинг! А и нищо чудно някой ден да стана директор по маркетинг!

Пък и не само това! Не знам какво ми става! Чувствам се като съвършено нов човек. Чудо голямо, че хората знаят колко тежа! Сбогом на предишната плаха и неуверена Ема, която крие под бюрото своите непрестижни чантички! Да живее новата, уверена Ема, която гордо ги премята на облегалката на стола си.

Звънвам на мама и татко и им съобщавам, че съм повишена. Това ги впечатлява изключително много и те настояват да дойдат в най-скоро време до Лондон и да ме заведат на празнична вечеря.

И изобщо не се и сещам за Джак Харпър. Всъщност, почти съм убедена, че напълно съм преодоляла увлечението си по него. Днес сърцето ми се преобърна само веднъж — когато ми се стори, че го мярвам в дъното на коридора, — но бързо дойдох на себе си.

Моят нов живот започва от днес. И нищо чудно тази вечер — на шоуто на адвокатите балетисти — да срещна някой нов и интересен мъж. Някой наистина висок, красив, зашеметяващ адвокат. И после той ще дойде да ме вземе от работа с фантастичната си спортна кола. И аз ще изтичам към него надолу по стълбите, като отмятам със секси жест коси, без изобщо да поглеждам към Джак, който стои на прозореца на офиса си и тъжно…

Не, не! Джак не стои никъде. Вече съм забравила Джак. Как обаче да го запомня, че съм го забравила…?

Най-добре ще е да си го напиша върху ръката.

XXIV

Когато пристигам на мястото, където ще се състои танцовият спектакъл на Лиси и нейната юридическа балетна трупа, заварвам двора пред сградата претъпкан от адски самоуверени адвокати и юристи, изтупани в скъпарски костюми и с мобилни телефони в ръка.

Зад сцената обаче цари съвсем друга атмосфера. Същите тези уж нафукани юристи и адвокати буквално умират от сценична треска и се държат като уплащени хлапенца от детски дом. Връчвам букета на Лиси, която цялата трепери и заеква от ужас, вкопчва се в ръката ми и не иска да ме пусне. Успявам някак да я убедя да не побегне панически и отново излизам на двора пред залата, за да обмисля на спокойствие как да постъпя, ако тя наистина вземе, че забрави стъпките на различните си пируети и па-де-дьо.

Сърцето ми се свива от съчувствие, като си представя, че Лиси може изведнъж да замръзне насред сцената, под насмешливите погледи на публиката от нейни колеги.

О, не! Не бих позволила да й се случи подобно нещо. Ако забележа, че се обърква, ще… ще… ами да, ще се престоря, че получавам сърдечен удар. Ще се срина на пода и за известно време всички ще извърнат очи към мен. Но представлението няма да се провали, изобщо няма да спре, защото ние сме горди англичани… нали така? А когато хората отново погледнат към сцената, Лиси вече ще си е припомнила стъпките. И всичко ще е наред!