Читать «Можеш ли да пазиш тайна?» онлайн - страница 166

Какво? Едно четиригодишно момиченце наследява частта на Пийт Лейдлър от „Пантера Корпорейшън“?!? Боже Господи!

— Значи тя… наследява всичко, така ли? — питам колебливо.

— Не, не всичко. Но доста голяма част. Семейството на Пийт беше много великодушно и щедро. Ето защо Мери се старае да държи детето встрани от общественото внимание. — Джак разперва леко ръце. — Знам, че не можем да я крием до безкрай. И че рано или късно всичко ще излезе на бял свят. Но когато вестникарите разберат за нея… ще настане истински ад. Алис ще се окаже изведнъж на върха на богатите наследници… Другите деца ще й вгорчат живота… вече няма да може да живее нормално. Някои такива деца успяват да се справят… Но Алис… Алис страда от астма и изобщо е много крехко дете… и физически, и психически.

След кратко мълчание Джак продължава:

— Знам, че прекалявам в опитите си да закрилям това дете. Дори Мери ми казва, че прекалявам. Но… Алис ми е много скъпа. Тя е… всичко, което ни е останало от Пийт.

Поглеждам го, изведнъж силно разчувствана.

— Значи за това са били онези телефонни разговори, така ли? — питам колебливо.

Джак въздъхва.

— Да. Няколко дни по-рано Мери и Алис бяха преживели автомобилна катастрофа. Нищо сериозно. Но… това ни беше чувствително място… след смъртта на Пийт. Искахме да сме сигурни, че всичко с тях е наред.

— Ясно — усмихвам му се леко. — Наистина разбирам.

Настава кратко мълчание. Трескаво се опитвам да осмисля чутото.

— Но пък има нещо друго, което не разбирам — казвам най-сетне. — Защо ме накара да обещая да пазя в тайна това, че си бил в Шотландия? Сигурна съм, че и без това никой нямаше да узнае.

— Поради собствената ми глупост — с яд на себе си казва Джак, като свива рамене. — Казах на някои хора, че същия ден отивам до Париж. Един вид като допълнителна предпазна мярка. Пътувах под друго име. И си мислех, че никой няма да узнае. А после какво? Влизам в офиса и… ти си там.

— Аха… Ясно — измърморвам, като поглеждам встрани.

— Не исках неволно да изтърсиш, че съм бил в Шотландия, а не в Париж, което вероятно щеше да отприщи лавина от интриги. — Джак поклаща глава в недоумение. — Не можеш да си представиш какви глупости са способни да измислят хората, когато нямат какво да правят. Какво ли не съм чувал за себе си! Че планирам да продам компанията… че съм хомосексуалист… че съм член на мафията…

— Ъъъ… наистина ли? — приглаждам нервно косата си. — Ама че глупави хора!

— Ема, извинявай, че не го споделих по-рано с теб — казва Джак тихо. — Съзнавам, че това те е обидило и че си се почувствала изолирана. Но… сама виждаш, че не е нещо, което може да бъде споделяно с лекота.

— Да, разбирам — отговарям веднага. — Естествено, че не би могъл да го споделиш с лекота. Глупаво беше от моя страна да се сърдя.

Трябваше, трябваше да се досетя, че действително става дума за нещо важно. И че не ме лъже, когато казва, че въпросът е деликатен и сложен.

— Само няколко души знаят за това — сериозно ме поглежда в очите Джак. — Само няколко много специални и достойни за доверие хора.