Читать «Бойно поле Земя I» онлайн - страница 5

Джони помисли, че миризмата на прясна кръв и печено месо сигурно ще докара вълците, и стисна в ръката си боздугана. Съвсем наскоро видя вълк чак сред колибите — бе дошъл да търси кокали или дори да отмъкне някое кутре или малко дете. Само преди десет години такова нещо не можеше да се случи. Но с всяка изминала година оставаха все по-малко и по-малко хора.

Легендата твърдеше, че някога в долината е имало хиляди, но според Джони това си беше чисто преувеличение. Храната беше в изобилие. Широките равнини под върховете бяха пълни със стада диви говеда, свине и коне. Планинските райони над тях подслоняваха стотици елени и диви кози. Дори неопитен ловец би могъл да си набави храна. Вода имаше колкото щеш и малките лехи със зеленчуци щяха да се отплатят стократно, ако се намереше някой да се погрижи за тях.

Не, причината не беше в прехраната. Имаше нещо друго. Изглежда животните се размножаваха, а хората не. Или поне не се забелязваше. Равновесието между родените и починалите беше нарушено — смъртта побеждаваше. Много често новородените имаха едно око или един бял дроб, или една ръка и трябваше да бъдат оставени навън в ледената нощ. Никой не искаше изроди. Животът винаги се е страхувал от тях.

Може би причината се криеше в самата долина.

Когато бе на седем години, попита баща си за тези неща.

— Може би хората просто не могат да живеят точно тук? — му каза веднаж.

Баща му го бе погледнал уморено.

— Според легендите е имало хора и в другите долини. Но ние все още сме тук, колкото и да сме малко.

Не изглеждаше убедително. Джони каза:

— Равнините под нас са толкова просторни и пълни с животни. Защо не отидем да живеем там?

Джони винаги бе създавал неприятности. Прекалено е умен, казваха за него по-възрастните. Обикновено не вярва на това, което му се казва. Не вярва дори на по-възрастните. Не, Джони Гудбой Тайлър не беше като останалите. Но баща му не започна разправия. Само каза със същия уморен глас:

— Там долу няма дървета, за да си построим колиби.

Но и това не даваше отговор на основния въпрос. Джони се бе опитал да продължи:

— Обзалагам се, че все ще се намери нещо, от което да се направят жилища.

Баща му бе коленичил пред него и този път се бе опитал спокойно да му обясни:

— Ти си добро момче, Джони. Аз и майка ти те обичаме много. Но никой не може да построи нещо, което да спре чудовищата.

Чудовища, чудовища. През целия си живот Джони бе слушал за тях, но никога не ги бе виждал. Все пак запази спокойствие. Е, щом старците искат да вярват в чудовища, нека си вярват.

Но като си помисли за баща си, очите му се напълниха със сълзи.

Конят внезапно се изправи на задните си крака и едва не го хвърли от гърба си. Цяла армия планински плъхове, дълги повече от тридесет сантиметра, бе изскочила от една колиба и изплаши Уиндсплитър.

Така ти се пада, като сънуваш посред бял ден, помисли си Джони. Той върна Уиндсплитър на пътеката и подкара към Съдилището.

3

Криси беше там и както обикновено, по-малката й сестричка беше прегърнала крака й. Джони Гудбой не им обърна внимание и надникна в Съдилището. Древната постройка бе единствената с каменни основи и под. Някои твърдяха, че била на хиляда години, и Джони бе склонен да им вярва. Сменян седемнайсет пъти, покривът се бе огънал като гърба на товарен кон. Нямаше греда, която да не беше почти куха, проядена от червеите. Прозорците бяха вдлъбнати като очните кухини на изгнил череп. Каменната пътека бе наполовина изтъркана от мазолестите пети на поколенията жители на селцето, които са идвали тук, за да бъдат съдени или да търсят справедливост във времената, когато тези неща все още са имали значение. В живота си Джони не бе виждал истински съд или дори събрание на старейшините.