Читать «Бойно поле Земя I» онлайн - страница 4

2

Денят беше добър за погребение, само че погребение май нямаше да има.

Покритите със сняг върхове разкъсваха пълзящите от запад тъмни облаци, които скриваха синьото небе.

Джони Гудбой Тайлър стоеше изправен до коня си в горния край на широката планинска ливада и гледаше с тревога рушащото се село в подножието на склона.

Баща му бе умрял и трябваше да бъде погребан така, както подобава. Причината за неговата смърт не бяха червените петна, които покриваха тялото му, и значи нямаше опасност от зараза. Просто костите му се бяха разпаднали. Следователно не съществуваше причина да не бъде погребан както трябва. Но изглежда никой не се бе загрижил за това.

Джони бе станал в ранни зори, твърдо решен да задуши скръбта си и да поеме ежедневните задължения. Бе сложил юздата от говежда кожа на Уиндсплитър, най-бързия от неговите коне, и се бе спуснал през опасните дефилета в равнината. С много усилия и непрекъснато яздене успя да откара обратно горе в планината пет диви говеда. След това закла най-тлъстото и нареди на леля си Елен да накладе огън и да изпече месото.

Но на нея не й се слушаха заповеди. Тя каза, че счупила най-острия си камък и не можела да одере и да нареже животното. Още повече че напоследък никой от мъжете не бил носил дърва за огъня.

Джони Гудбой се бе изправил до нея и я бе погледнал. Той беше с половин глава по-висок от средния ръст, почти метър и осемдесет, с пращящи от сила мускули на неговите двадесет години. Просто бе стоял, втренчил в нея студените си сини очи, докато вятърът си играеше с русите му като слама коси и брада. И леля му Елен отиде, събра дърва и с камък в ръка се хвана на работа, макар и да беше доста тъп. Сега той я наблюдаваше, обвита в дим и от миризмата на цвърчащото месо.

Джони си мислеше, че селото би трябвало да бъде по-оживено. Последното голямо погребение, на което бе присъствувал, беше преди петнадесет години. Тогава изпратиха кмета на селото. Имаше песни, молитви и гощавка, която завърши с танци под лунната светлина. Кметът Смит бе положен в дупка в земята и затрупан с пръст, а мястото бе отбелязано с две кръстосани пръчки. Тогава традицията бе спазена за последен път. Напоследък просто хвърляха мъртвите в дълбокото дере под вира и оставяха койотите да се справят с тях.

Не, той нямаше да позволи това да се случи със собствения му баща.

Завъртя се на място и с едно движение се метна на гърба на Уиндсплитър. Твърдите му боси пети пришпориха коня надолу към Съдилището.

Премина покрай разпадащите се останки от колиби в покрайнините на селото. С всяка изминала година те се огъваха под напора на времето. Вече много отдавна никой не сечеше дънери за построяването на жилища. Всеки, който имаше нужда, вземаше каквото може да се използва от старите. Но гредите на колибите, покрай които минаваше, бяха толкова изгнили и проядени от червеи, че не ставаха дори за палене на огън.

Уиндсплитър си избираше пътя по буренясалата пътека, като внимателно заобикаляше трупащите се от години боклуци и кости на изядени животни. Наостри уши, когато чу далечния вой на самотен вълк в планината.