Читать «Бойно поле Земя I» онлайн - страница 231

Търл се огледа. Не се виждаха никакви машини. Всъщност не, там стърчеше опашката на малък пътнически самолет. Сигурно цялата техника е горе в планината. Вероятно дори не достигаше.

Погледна часовия. Търл беше опитен миньор и разбираше, че положително и хората са по-малко от необходимото. Всъщност това беше без значение. Все още имаше достатъчно живи работници.

Чудеше се как да се разбере с това животно. То се бе обърнало към него на психлоски, но съзнанието му отказваше да възприеме този факт, защото просто не можеше да повярва, че е възможно. Животните бяха прекалено глупави за такова нещо.

Започна да жестикулира с лапи, като описваше ръста и брадата на началника на животните. Изигра цяла пантомима, въртеше очи, сочеше към гърдите си и мястото до себе си. Да се разговаря с такава твар беше безкрайно трудно.

— Вероятно имате предвид Джони — каза часовият на чист психлоски.

Търл поклати разсеяно глава и тръгна. Налагаше се да изчака, докато отидат до мината и го докарат обратно със самолета. Вече имаше време и можеше да си го позволи.

С нарастващо удоволствие започна да си мисли колко свободен бе сега. Имаше възможност да ходи където си пожелае и да прави каквото си иска. Протегна се и тръгна. Наистина планетата беше гадна, но вече разполагаше с достатъчно свобода, за да действува. Усещаше, че невидимата преграда, която го ограничаваше, се е отдръпнала на хиляди километри от него.

Няколко коня пасяха на близката полянка. За да не скучае, започна да се упражнява в бързо вадене на пистолета. Изстрелите чупеха краката им един след друг. Цвиленето на ужасените и агонизиращи животни бе много приятно за слуха му. Чувствуваше се в по-добра форма отвсякога. Не пропускаше целта дори на двеста метра! Дойде ред на черния кон. Четири изстрела, четири попадения. Падналото животно вдигаше около себе си фонтани сняг. Какво цвилене! Прекрасно!

В цялата тази шумотевица едва успя да чуе зад гърба си гласа на Джони, но появата му не го изненада. Обърна се спокойно, зад стъклото на маската костните му устни се бяха изкривили в усмивка.

— Искаш ли да опиташ? — попита Търл и се престори, че му подава пистолета.

Джони посегна. Търл се разсмя гръмогласно и го пъхна обратно в колана си.

Джони отдавна го очакваше да се появи. Още от момента, когато чудовището напусна града, той разбра накъде се насочва, и долетя от мината. Търл не биваше да заподозре, че го следят, затова Джони имаше намерение да се забави още малко, но цвиленето на измъчваните коне бе непоносимо и реши да не изчаква повече.

Търл беше много променен, почти приличаше на онзи отпреди една година.

— Хайде да се поразходим — предложи психлосът.

С едва прикрит гняв Джони даде знак с ръка на един от шотландците, без Търл да го забележи, да отиде и да избави от агонията им мятащите се животни, като им пререже гърлата.

— Е, глупако — каза Търл, — виждам, че се справяш доста добре. Предполагам, че търсите втора каверна?

— Да — отговори Джони, като се мъчеше да потисне гнева си. — Все още не сме изкопали достатъчно злато.