Читать «Бойно поле Земя I» онлайн - страница 188

— Виж! — каза Ангъс. — Искам да ти покажа нещо.

Взе рамката от Джони и я постави на десетина метра. Насочи бутилката с дихателен газ към нея и се върна обратно. Завъртя копчето на дистанционното управление. Пуснатият на свобода дихателен газ избухна!

— Ще го направя пак! — извика възбудено Ангъс.

Отвори клапата докрай и я остави в това положение. Дори и да искаше, не би имал време да я затвори.

Бутилката излетя като ракета на около три метра, а изтичащият от нея газ съскаше и пламтеше. Пилотът и Ангъс крещяха възторжено.

— Уранитът — каза Джони, изчел почти всичко за урана — е уранова руда. От нея се получават много радиоактивни изотопи. Къде го намерихте?

Те го помъкнаха към останките на една древна сграда. Беше толкова срутена, че за да влязат в нея, трябваше да съборят покрива.

Накрая Джони, целият покрит с прах и разгорещен от работата въпреки мразовития въздух, излезе и седна там, където някога навярно е била верандата.

Музей. Това е било един малък музей. Вътре имаше и други експонати. Розов кварц, хематит и още много най-разнообразни образци, които очевидно не са били изкопани тук. Нямаше никаква информация, откъде е докаран уранитът.

— Дихателният газ е детектор! — твърдеше несломимият Ангъс.

Джони се чувствуваше потиснат. Предварително знаеше, че е така. Със собствените си очи бе видял как кабината на булдозера изхвърча във въздуха и уби намиращия се в нея психло, когато вътре попадна радиоактивен прах.

— Много се радвам, че вече го знаем със сигурност — отговори той. — Но дори тук да е останал някакъв уран, той се намира на много голяма дълбочина и не можем да го извадим. Намерете някакви оловни листове и опаковайте експоната. Ще го отнесем у дома.

— Нека да потърсим още малко! — примоли се Ангъс.

И без това трябваше да изчакат бурята да отмине на изток.

— Добре, продължавайте — съгласи се Джони.

Знаеше, че няма смисъл. Тук бяха останали само един труп и музеят.

Къде, за Бога, можеше да се намери уран? Много уран?! Къде?

2

Джони гледаше с ужас в дълбокия каньон. Там долу, съвсем близо до реката, работеше една летяща платформа. Беше попаднала в истинска беда.

Днес бе първият ден след завръщането им от Юрейван. Бурята беше отминала и снежният ден искреше кристално чист. Но на такава височина студът винаги хапеше злобно. А в тесния каньон, както обикновено, ветровете виеха и се гонеха като побеснели.

На платформата се намираха двама шотландци. Единият бе Данълдийн, а другият — чернокос младеж на име Андрю. Те се опитваха да приберат падналата от триста метра в замръзналата река подвижна стълба. Дълга двадесет метра и направена от метални пръти, тя беше пробила леда и сега над повърхността стърчеше само единият й край.

Бяха го закачили с кука, спусната от летящата платформа. Опитваха се да измъкнат стълбата и да я издигнат обратно горе. Очевидно някъде под водата се бе заклещила. При тези движения изпод леда избликваха водни струи, които моментално замръзваха по нея и така още повече увеличаваха тежестта й.