Читать «Бойно поле Земя I» онлайн - страница 104

— Идва лято — повтаряше шивачът. — Не е време да се шият зимни дрехи.

Но така или иначе, трябваше да изпълни поръчката и скоро Джони получи новото си облекло.

— Шантави началници — мърмореше шивачът при последната проба. — Да обличат животни!

Джони се тревожеше от подозрителната загриженост на Търл. Внимателно провери приготовленията си за бягството, за да се убеди, че с нищо не се е издал. Всичко беше наред. Тези дни Търл изглеждаше прекалено зает и дори безразличен. Дали не се преструваше?

Най-големият проблем за Джони беше откъде да намери оръжие.

Преди предотвратяването на мнимия бунт беше забелязал, че някои от работниците носеха на коланите си сравнително малки пистолети. Предполагаше, че ги използват за стрелба по дивеч или за забавление. Търл продължаваше да носи своя, който беше значително по-голям от останалите, но другите ги бяха махнали.

Джони се чудеше доколко може да се довери на Кър. „Джуджето“ определено беше под властта на Търл. Но по някои негови думи, изпуснати пред Джони, беше ясно, че той е истински криминален престъпник. Беше му разказвал как е мамил при хазартни игри, как е обирал контейнерите с руда „просто за майтап“, как е накарал една женска да повярва, че баща й има нужда от пари, и ги взел от нея, „за да му ги предаде“.

Един ден, докато чакаха да се освободи машината, за да започне Джони да се обучава на нея, той реши да си направи експеримент. Двата диска, които намери в Голямото село, все още бяха у него. Вече знаеше, че единият представлява сребърна монета, а другият — златна.

Извади от джоба си сребърната и я заподхвърля във въздуха.

— Какво е това? — заинтересува се Кър.

Джони му я подаде и Кър започна да я драска с нокът.

— На времето изкопах няколко такива в един разрушен град на южния континент — каза Кър. — Но тази трябва да си я намерил някъде наблизо, нали?

— Защо? — попита Джони, обезпокоен, че може би Кър умее да чете по английски.

— Фалшива е — отговори Кър. — Това е сплав от мед, никел и сребро. Истинските монети — виждал съм и такива — са от чисто сребро.

Вече беше изгубил интерес и му я върна.

Джони извади златната и пак започна да си я подхвърля.

С мигновено движение Кър я улови във въздуха още преди да падне в ръката на Джони. Беше силно заинтригуван.

— Ей, къде намери това?

Драсна с нокът по ръба й и я заразглежда отблизо.

— Защо? — попита Джони невинно. — Има ли някаква стойност?

Очите на Кър добиха лукаво изражение. Монетата, която държеше и се правеше, че не го интересува, струваше поне четири хиляди кредита! Златото, примесено с други елементи, колкото да може да бъде обработвано и да не се износва, беше вечно. Кър успокои треперенето на лапите си и погледна уж небрежно.

— Къде я намери?

— Ами… — запъна се Джони. — Попадна ми на едно особено опасно място.

— Останаха ли там още такива?

Кър все още леко трепереше. Държеше в лапите си тримесечна заплата! А това беше една-единствена монета. Всеки служител имаше право да притежава такова нещо съвсем официално под формата на „сувенир“. С нея на Психло можеше да си купи съпруга. Опита се да си спомни какъв беше броят на законно притежаваните монети. Имаше някаква граница, над която те автоматично ставаха собственост на компанията. Десет? Тринадесет? Това важеше, ако наистина бяха стари сечени монети, а не фалшификати, направени от някой миньор.