Читать «Омагьосаната вода» онлайн - страница 35

Прозорците бяха плътно затулени, стените — облечени в черно. По висящия от потона полилей във формата на корона горяха само няколко свещи, така че в помещението цареше изпълнен с тайнственост полумрак, който не позволяваше добре да се различат чертите на присъстващите. В заден план на залата беше закачена завеса — сигурно закриваше сцената, на която графът щеше да се появи. Досами входа на залата, за да не бъдат забелязани веднага от сцената, бяха заели места Лангенау и Паранов със съпругите си, а редом с тях — Ван Холмен.

Маршалът беше поздравил гостите си и после се бе отдалечил. Сега влезе отново и се обърна към барона:

— Бях при графа — прошепна. — Досега той смяташе, че ще присъствам само аз и много се ядоса, когато му съобщих, че победата ни ще бъде отпразнувана в многобройна компания.

— Той не заяви ли, че при това положение няма да може да разреши задачата си?

— Сигурно имаше намерение да го каже, но аз не го оставих да стигне дотам. Отбелязах, че доверчивостта ми е осмивана и той е длъжен в интерес на моята чест официално да докаже, че не е шарлатанин и е недооценяван единствено защото непосветените не умеят да поберат в разума си неговата мощ и величие.

Лангенау не успя да сдържи доволната си усмивка. Семето на недоверието, което беше посял в сърцето на губернатора, беше покълнало и започнало да връзва плод.

— Знаете ли за нашето присъствие?

— Не.

— Искате ли да окажете на мен и себе си една услуга?

— Говорете!

— Наредете да завардят всички изходи и разположете постове под прозорците, достижими от графа.

— Хер барон, това би било проява на недоверие, на което не съм способен.

— Но пък аз, екселенц! Аз познавам графа и не мога да се преборя с мисълта, че той съзнава своето положение и ще се опита да офейка. В никой случай нямам намерение да бъда вземан на подбив от него и откровено признавам, че бих си тръгнал, ако нямах убеждението, че не може да се изплъзне и ще бъде принуден да си доиграе ролята до един или друг край.

Тези думи прозвучаха така убедително, че не пропуснаха да окажат своето въздействие върху губернатора.

— Е, добре! Щом ме принуждавате по този начин, ще изпълня желанието ви.

— Заповядайте на хората си да кажат на графа при евентуален опит за бягство, че има избор между дуел и сцената там.

Маршалът се отдалечи и мина доста време, преди да се върне. Беше вече четвърт час след дванайсет, когато това стана, и въпреки недостатъчното осветление на залата можеше да се различи бледнината, обхванала неговото лице.

— Случило ли се е нещо? — попита Лангенау.

— Да. Вашето предвиждане се оказа вярно, хер барон. Аз самият спипах графа, когато вече се канеше тайно да се измъкне.

— Аха!

— Принудих го да остане.

— Ще се яви ли?

— Длъжен е — процеди старият ветеран. — Сега вярвам, че е измамник. Ако се възпротиви, изгубен е.

— Той при всички случаи е изгубен! — обади се Паранов хладнокръвно.

Още докато говореше, една ярка светкавица проряза пространството зад завесата и тя се вдигна. Графът беше застанал по средата на сцената, загърнат в дълга персийска дреха. Имаше и няколко слуги, носещи разни прибори и странно оформени съдове. Видът му беше на як и държелив петдесетгодишен мъж. След като подреди предметите и отпрати слугите, той започна с монотонен глас: