Читать «Огледален танц» онлайн - страница 54

— Тя се обади на охраната на Къщата — докладва Таура, като кимна към димящия видеодисплей. — Описа ни, описа оръжието ни… дори съобщи приблизителния ни брой.

— Вие няма да ме откъснете от моята господарка — заяви момичето с отсечено, категорично кимване. — Охраната ще ви залови и ще ме освободи. Аз съм много важна.

Какво, но дяволите, бяха сторили барапутранците, та така бяха объркали главата на това момиче? И можеше ли той за трийсет секунди да я промени? Не вярваше.

— Сержант… — Той пое дълбоко дъх и заповяда високо: — Действайте със стънера.

Евразийската девойка опита бързо да се наведе, но рефлексите на сержанта бяха със скоростта на светлината. Лъчът на стънера я улучи между очите точно когато тя скочи. Таура прескочи комуникационния пулт и хвана главата на момичето преди то да падне на пода.

— Всичките ли хванахме? — попита той.

— Най-малко две се спуснаха надолу по задните стълби преди да им препречим пътя — докладва Таура и се намръщи.

— Ще бъдат зашеметени със стънери, ако се опитат да избягат от сградата — увери я той.

— Ами ако са се скрили на долния етаж? Ще ни трябва време да ги открием. — Жълто-кафявите й очи погледнаха настрани, за да зърнат нещо от дисплея на шлема й. — Вече трябваше да сме на совалката и да се изтегляме.

— Само една секунда. — Той старателно опипа различните канали, докато отново намери Торн. Някъде от далечината по звуковия канал едва се чуваше нечий глас: „…чи син! Жалък ку…“

— Какво? — извика разтревожен Торн. — Още ли не сте натоварили момичетата?

— Трябваше да зашеметим една. Таура може да я пренесе. Разбрахте ли колко трябва да бъдат?

— Да, научих от комуникационния пулт в стаята на пазача — трийсет и осем момчета и шестнайсет момичета. Бяхме изпуснали четири момчета… очевидно онези, които се спуснаха през балкона. Командоса Филипи намери три, но не може да открие четвъртото. Как са работите при вас?

— Сержант Таура казва, че две от момичетата са избягали по задните стълби. Следете за тях. — Той вдигна очи да огледа стаята. Видеодисплеят трептеше като аура. — Според капитан Торн тук трябва да има шестнайсет деца.

Таура подаде глава в коридора, викна нещо, след това се върна и погледна зашеметеното евразийско момиче.

— Липсва едно. Кестертон, мини по етажа и провери в шкафовете и под леглата.

— Слушам, сержант. — Жената командос се втурна да изпълни заповедта.

Той я последва, гласът на Торн звучеше в ушите му.

— Пренесете го тук горе! Нали помните: удряме и грабваме! Нямаме време да издирваме разпръснатите!

— Чакайте, по дяволите.

В третата стая, която провери, командосът я видя свита под едно легло.

— Ха! Намерих я, сержант! — Тя се спусна, сграбчи я за ритащите глезени и я издърпа — ниска девойка-жена в розова пижамка. Тя хлипаше безпомощно, отчаяна, загубила надежда, че виковете могат да й помогнат. От главата й се спускаше малък водопад от платинени къдрици, но най-забележителната й особеност беше зашеметяващият бюст — огромни месести глобуси, които опънатата коприна на дрехата не можеше да удържи. Момичето се претърколи и застана на колене, после се изправи, ръцете й инстинктивно напъхваха едрата плът, която сякаш все още не бе свикнала да бъде там.