Читать «Огледален танц» онлайн - страница 258

— Би могло — призна тя.

— Трябва да отидем във Фел.

— Как? Ние не можем да излезем дори от тази стая!

— От стаята, да, трябва да излезем от стаята. Но може би не трябва да излизаме от къщата. Ако някой от нас може просто да се добере до комуникационен пулт само за две минути. Да извика Фел, да извика някого да съобщи на света, че Ваза Луиджи ни държи. Това ще задвижи нещата.

— Да извика Лили — каза Роан упорито. — Не Фел.

„На мен ми трябва Фел. Лили не може да се справи с Риовал.“ Разглеждаше нелеката възможност той и Група Дърона да предприемат операция от взаимен интерес. Искаше услуга от Фел, от когото Лили желаеше да се освободи. Все пак… не трябваше да се предлага много на Фел в едно нападение срещу Риовал. Приключване без материални загуби и отмъщение за старата омраза. Да.

Отиде в банята и се загледа в огледалото. „Кой съм аз?“ Мършав, измъчен, със старчески вид човек с отчаяни очи и склонност към конвулсии. Ако можеше да реши кого от двамата близнаци беше зърнал бегло вчера, би могъл да нарече себе си другия чрез елиминиране. Човекът му беше заприличал на Нейсмит. Но Ваза Луиджи не беше глупак, а Ваза Луиджи беше убеден в противното. Той трябва да беше или този, или другият. Защо не можеше да реши? „Ако аз съм Нейсмит, защо брат ми претендира за обратното?“

И в този момент откри защо процесът беше наречен каскада.

Усещането беше като че ли се намира под водопад, който изсипва върху му тонове вода. Той тихо изскимтя, наведе се и обхвана глава с ръце. Изпитваше остри болки в очите, ужас притискаше гърлото му. Стисна устни, за да не допусне друг звук да се изплъзне от устата му и да привлече вниманието на Роан при всичките й тревоги. Точно сега трябваше да бъде самичък, оо, да!

„Нищо чудно, че не мога да разбера. Аз се опитвам да направя избор между два погрешни отговора. Оо, мамо! Оо, татко! Оо, сержант! Твоето момче измами много лошо това момче. Ужасно лошо.“ Лейтенант-лорд Майлс Нейсмит Воркосиган запълзя по теракотовия под и мълчаливо запищя — само тихичко съскане. „Не, не, не, оо, мамка му…“

Ели…

Бел, Елена, Таура…

„Марк… Марк?“ Този як, намръщен решителен човек беше Марк?

Не можеше да си спомни нищо за своята смърт. Докосна гърдите си изплашен, търсеше доказателства за… какво събитие? Стисна очи, опитвайки се да си спомни последното, което се беше запазило в паметта му. Нападението на хирургическия комплекс на Барапутра, да. Марк го беше организирал, Марк и Бел, и той беше долетял да се опита да извади със собствените си ръце горещите кестени от огъня. Някакво мегаломанско вдъхновение, обхванало Марк, го бе накарало да отвлече онези клонове-деца от Ваза Луиджи, който го беше обидил… и да ги заведе у дома, на майка си. „Какво ли знае моята майка за всичко това?“ Молеше се нищо да не знае. Те по някакъв начин все още бяха на Джексън Хол. „Колко време съм бил мъртъв?…“

„Къде, по дяволите, е ИмпСи?

Навсякъде, освен тук на пода в банята, разбира се.