Читать «Илюзия с огледала» онлайн - страница 87

Но баба само кимна: „Милдред“. Леля Милдред отвърна: „Майко“. И двете влязоха заедно в къщата — баба изглеждаше толкова слаба и крехка… Облягаше се на леля Милдред. Дотогава никога не си бях давала сметка колко са привързани една към друга. Не личеше, но винаги е било така.

Джина престана да пише и захапа края на автоматичната писалка. След това продължи:

За мен и Уоли — връщаме се в Щатите веднага щом стане възможно…

Глава 23

— Как успя да се досетиш, Джейн?

Мис Марпъл не бързаше да отговори. Тя погледна замислено другите двама — Кари Луиз — още по-слаба и крехка, но въпреки това странно безучастна, и възрастния човек с мила усмивка и гъста бяла коса. Доктор Голбрайт, епископ на Кроумър.

Епископът взе ръката на Кари Луиз в своята.

— За теб, дете мое, всичко това е много тъжно. Преживяла си сериозно сътресение.

— Тъжно, да. Но не и сътресение.

— Така е — потвърди мис Марпъл. — Успях да се убедя в това. Всички говореха, че Кари Луиз живее в някакъв друг свят, не в този, и че няма контакт с действителността. Но всъщност, Кари, ти си била именно в реалността, а не в илюзиите. Ти, за разлика от повечето от нас, не можеш да бъдеш заблудена от въображаемото. Когато изведнъж осъзнах това, реших, че трябва да приема за истина нещата, които ти мислиш и чувстваш. Беше напълно сигурна, че никой не се опитва да те отрови, не можеше да го повярваш. И с пълно право, защото просто това не беше така! Ти не можеше да допуснеш, че Едгар ще направи нещо лошо на Луис… и отново се оказа права. Той никога не би му навредил. Беше убедена, че Джина обича единствено съпруга си — и това също се оказа вярно.

Така че, ако приемех за истина твоето мнение, всичко останало, което изглеждаше вярно, трябваше да бъде илюзия. Илюзия, създадена със съвсем определена цел, така както фокусниците подготвят номерата си, за да надхитрят публиката. А публиката бяхме ние.

Алекс Рестарик първи се досети за истината, защото бе имал шанса да види нещата от различен ъгъл — отвън. Когато с инспектор Къри са били на алеята, той успял да осъзнае възможностите, които предлагат прозорците… И си спомнил звука от бягащи стъпки, който бил чул онази нощ. След това експериментът с полицая му е показал колко малко време всъщност е необходимо, за да бъде извършено нещо, за което си мислим, че е необходимо много повече. Този полицай бил сериозно задъхан и по-късно, когато чух за това, си спомних колко тежко дишаше Луис Сероколд онази нощ, когато отвори вратата на кабинета. Тичал е с всички сили, разбирате, нали?

Но за мен истинският център на нещата беше Едгар Лоусън. Всичко, което каза и направи, беше напълно естествено за това, за което искаше да се представи, но самият той бе неестествен. Защото всъщност беше един напълно нормален млад човек в ролята на шизофреник… И винаги малко преиграваше. Театралничеше.