Читать «Илюзия с огледала» онлайн - страница 82

— Добре — каза Уоли. — Сега поне знаем кой къде е.

II.

Мис Марпъл видя Джина и Уоли да влизат в къщата заедно.

Тя се намираше на мястото, където по-рано следобед инспектор Къри бе направил експеримента с Доджет.

Гласът на мис Белъвър зад нея едва не я накара да подскочи.

— Мис Марпъл, като стоите така, след като е залязло слънцето, може да настинете.

Мис Марпъл послушно тръгна с нея и двете се отправиха към къщата.

— Мислех си за фокусите — заговори мис Марпъл. — Толкова е трудно да разбереш как ги правят, докато гледаш, а когато ти обяснят, всичко се оказва съвсем просто! Макар че и досега не мога да си обясня как вадят от шапките си цели аквариуми с рибки! Гледали ли сте как режат жена на две? Толкова е вълнуващо! Помня, че когато бях единадесетгодишна, този фокус просто ме плени. Изобщо не можах да си представя как става. Само че на следващия ден във вестника имаше статия, която издаваше всичко… Смятам, че журналистите не бива да правят това, нали?… Жената всъщност не е една, а са две. Главата на едната и краката на другата. Публиката си мисли, че е една, но са две… Обратното също би свършило добра работа, не мислите ли?

Джулиет Белъвър я изгледа с лека изненада. Мис Марпъл рядко говореше толкова много и така разпалено. „Сигурно й е дошло много на горката“ — каза си тя.

— Когато си от едната страна на нещо, виждаш само нея — продължи мис Марпъл. — Но всичко застава на мястото си, ако само успееш да прецениш кое е реалност и кое — илюзия. Кари Луиз добре ли е? — попита тя неочаквано.

— Да — отвърна мис Белъвър. — Добре е, но това все пак е сътресение… Да научиш, че някой иска да те убие… И особено за нея, която никога не е разбирала насилието.

— Кари Луиз разбира някои неща, които ние не можем — каза мис Марпъл замислено. — Винаги е било така.

— Знам какво имате предвид… но тя не живее в реалния свят.

— Така ли?

Мис Белъвър я изгледа изненадано.

— Никога не съм срещал по-неземен човек от Кара…

— Не ви ли се струва, че може би… — Мис Марпъл замълча, защото към тях с бързи крачки вървеше Едгар Лоусън. Когато се изравни с тях, той кимна засрамено и извърна лице.

— Сега си спомних на кого ми заприлича — каза мис Марпъл. — Съвсем неочаквано, преди няколко секунди. Напомня ми един млад човек на име Лионард Уайли. Баща му беше зъболекар, но вече беше възрастен, ръцете му трепереха и хората предпочитаха да ходят при сина му. Старецът се чувстваше много нещастен заради това и Лионард — а той бе мекосърдечен и глупав, започна да се преструва, че пие повече, отколкото трябва. Винаги миришеше на уиски и се правеше на объркан, когато идваха пациентите му. Мислеше, че ще се върнат при баща му и ще решат, че младият не струва.

— И върнаха ли се?

— Разбира се, че не — отвърна мис Марпъл. — Това, което се случи, можеше да предвиди всеки човек с капка ум в главата! Пациентите отидоха при доктор Рейли — техния конкурент. Много хора с добро сърце просто нямат разум. Освен това Лионард Уайли беше толкова неубедителен в ролята си… Представата му за пиянство нямаше нищо общо с действителността и той прекаляваше… Чак разливаше уиски по дрехите си… Прекрачваше всякаква мярка.