Читать «Илюзия с огледала» онлайн - страница 49

— Значи наследничките всъщност са мисис Стрет и Джина.

— Да. Освен това Карълайн има значително собствено състояние, макар че то не е от класата на Гулбрандсен. Още преди години тя ми прехвърли половината. От другата половина завеща десет хиляди лири Джулиет Белъвър, а остатъка раздели между Алекс и Стивън — доведените й синове.

— О, Боже! — възкликна мис Марпъл. Много лошо!

— Какво искате да кажете?

— Че всички в къщата имат някакъв финансов интерес.

— Така е. И въпреки това не мога да повярвам, че някой от тези хора би извършил убийство… Просто не мога. Милдред й е дъщеря… И е съвсем добре осигурена. Джина обожава баба си. Тя е малко екстравагантна, но не е алчна. Джули Белъвър е фанатично предана на Карълайн. Двамата Рестарик гледат на нея като на своя родна майка. Те самите не разполагат със собствени пари, но доста от средствата на Карълайн са отишли, за да се финансират начинанията им… Особено на Алекс. Просто не мога да повярвам, че някой от тях би решил да я отрови постепенно, за да наследи парите й. Просто не мога да повярвам, мис Марпъл.

— Ами съпругът на Джина?

— Да — кимна Луис мрачно. — Съпругът на Джина.

— Вие всъщност не го познавате добре. А няма как да не се забележи, че се чувства доста потиснат.

Луис въздъхна.

— Да, не успя да се приспособи към живота тук. Не се интересува от това, което се опитваме да правим, не проявява разбиране. Но пък защо да проявява? Той е млад, недодялан и идва от страна, в която за човек се съди по това дали е преуспял в живота.

— Докато ние тук много обичаме пропадналите — промърмори мис Марпъл.

Луис Сероколд я изгледа подозрително.

Тя се изчерви и забъбри несвързано:

— Понякога си мисля… знаете ли… човек може да прекали с нещата в обратна посока… Имам предвид младите хора от добри семейства, възпитани мъдро в почтен дом… научени с кураж и упоритост да се справят с живота… всъщност те са, ако се замисли човек, хората, от които страната ни има нужда.

Луис Сероколд се намръщи и мис Марпъл продължи забързано, като ставаше все по-розова и по-розова и още по-неясна:

— Не че не оценявам… Ценя високо… вие с Кари Луиз… Наистина благородна задача… Истинско състрадание… А човек трябва да има състрадание… защото в края на краищата е важно какъв е човекът… добрият или лошият късмет… Много повече се очаква, и с право, от късметлиите. Но понякога си мисля, че чувството за мярка… О, не, нямам предвид вас, мистър Сероколд. Всъщност, не знам какво точно имам предвид… но ние англичаните сме странни… Дори и във войните. Толкова повече се хвалим с пораженията и отстъпленията си, отколкото с победите си… Чужденците въобще не могат да разберат защо така се гордеем с Дюнкерк. Самите те биха предпочели да не споменават подобно нещо. А ние сякаш се смущаваме от победите си… Гледаме на тях като на нещо, което не е много хубаво да се изтъква. Ами ако погледнем поетите си… това е много характерно за нас, ако се замисли човек… — Мис Марпъл си пое дъх. — Имам предвид, че всичко тук сигурно се струва много странно на младия Уолтър Хъд.