Читать «Илюзия с огледала» онлайн - страница 2

Рут Ван Райдък погледна приятелката си весело.

— Мислиш ли, че повечето хора биха се досетили, че сме почти на една и съща възраст, Джейн?

— И през ум няма да им мине, сигурна съм — отвърна мис Марпъл окуражаващо. — Боя се, че изглеждам точно на колкото съм и нито ден по-малко.

Тя беше белокоса, с меко, розово-бяло набръчкано лице и невинни порцелановосини очи. Имаше вид на много мила старица.

Никой не би нарекъл мисис Ван Райдък „мила старица“.

— Така е, Джейн. — Приятелката й изведнъж се усмихна широко. — Аз също. Само че по малко по-различен начин. „Чудно как тази стара кранта успява да поддържа фигурата си“, ето това говорят за мен. Отлично знаят, че съм стара кранта. А и аз, ей Богу, се чувствам точно така!

Тя се отпусна тежко върху копринената възглавничка на стола.

— Всичко е наред, Стефани — добави след това. — Можеш да си вървиш.

Прислужницата сгъна роклята и излезе.

— Добрата стара Стефани. Вече от тридесет години е с мен. Тя е единствената, която знае как изглеждам в действителност… Джейн, искам да поговоря с теб.

Мис Марпъл се наклони леко напред. Лицето й придоби съсредоточен израз. Изглеждаше някак си неуместно в пищно обзаведената стая на скъпия хотелски апартамент. Беше облечена в доста старомодно черно, носеше голяма чанта за покупки и видът й беше напълно почтен.

— Безпокоя се, Джейн. За Кари Луиз.

— Кари Луиз? — повтори мис Марпъл озадачено. Името я върна много години назад.

Пансионът във Флоренция. Тя — розово-бялото момиче от Англия. Двете сестри Мартин — американки, интересни за англичанката заради странния си говор, непринудеността и жизнеността си. Рут — висока, нетърпелива, с целия свят в джоба. Луиз — дребна, фина, неспокойна.

— Кога я видя за последен път, Джейн?

— О, преди много, много години. Трябва да са поне двадесет и пет. Разбира се, ние все още си разменяме картички за Коледа.

Какво странно нещо е дружбата! Тя, младата Джейн Марпъл и двете американки. Пътищата им се бяха разделили почти веднага, но въпреки това старата привързаност не бе изчезнала. Странно, че Рут, чийто дом — или по-скоро домове — се намираха в Америка, бе сестрата, която беше виждала по-често. Не, може би не беше чак толкова странно. Като повечето американки от своята класа Рут беше космополит и всяка година-две идваше в Европа, обикаляше Лондон, Париж, Ривиерата, винаги готова да открадне няколко мига със старите си приятелки. Имаше много срещи като тази. В „Кларидж“, „Савой“, „Бъркли“ или „Дорчестър“. Отбрани ястия, скъпи спомени, забързано и сърдечно сбогуване. Рут никога не успя да посети Сейнт Мери Мийд. Всъщност мис Марпъл не бе и очаквала такова нещо. Животът на всеки има своето темпо. Този на Рут беше presto, докато мис Марпъл се задоволяваше с adagio.