Читать «Цитаделата» онлайн - страница 218

— Има едно-две неща… — Тороугуд подръпна тясната си брадичка.

— Струва ми се, че има известно разширение на възпалението.

— О, аз не мисля така, Менсън.

— Температурата е по-непостоянна.

— Хм, може би…

— Извинете моето вмешателство, доктор Тороугуд. Много добре разбирам кой е по-старши, но този случай означава твърде много за мен. Какво ще кажете за обездвижване при тези обстоятелства? Спомняте си сигурно, че настоявах за подобно лечение още от самото начало.

Тороугуд косо погледна към Менсън. Лицето му се промени и застина в упорита гримаса.

— Не, Менсън, страх ме е, че този случай не е подходящ за вкарване на въздух. Както и преди не го смятам за уместно.

Настъпи мълчание. Андрю не бе в състояние да произнесе и дума. Познаваше Тороугуд и своенравието му. Чувстваше се изморен и физически, и духовно, нямаше сили да се впуска в спор, от който няма да има никакъв резултат. С неподвижно лице изслуша теорията на Тороугуд за този случай. След това, когато събеседникът му свърши и тръгна към другите легла, той отиде при Мери, каза й, че скоро пак ще дойде, и излезе от отделението. Преди да потегли от болницата, помоли портиера да се обади у тях и да предупреди да не го чакат за обед.

Беше почти един часа̀. Все още не беше на себе си, вглъбил се в мъчителен самоанализ, премалял от глад. Близо до моста Батърсий спря пред една малка евтина закусвалня. Поръча си кафе и горещи препечени филийки с масло. Но бе в състояние да изпие само кафето. Стомахът му се бунтуваше от хляба. Почувства, че сервитьорката го гледа с любопитство.

— Не са ли хубави — каза тя. — Ще ви дам други.

Той поклати глава и поиска сметката. Докато тя пишеше, се улови, че, видиотен, брои блестящите копчета по роклята й. Някога много отдавна в една училищна стая в Бленли бе гледал три седефени копчета. Навън над реката тегнеше мараня. Смътно си спомни, че има да приема двама пациенти на Уелбък стрийт. Бавно подкара натам.

Сестра Шарп беше в лошо настроение, нейното обичайно настроение, когато я караше да идва в събота. Но и тя попита дали не е болен. След това с по-нежен глас, защото доктор Хемптън бе обект на нейното специално възхищение, тя съобщи, че следобеда Фреди два пъти го е търсил по телефона.

Когато сестрата излезе от кабинета, той седна на бюрото и се загледа право пред себе си. Първият от пациентите дойде в два и половина — един млад чиновник от Министерството на мините, дошъл при него чрез Джил. Той наистина беше болен — оплакваше се от сърце. Усети, че се задържа дълго над този случай, че полага специални усилия, искрено задържа младежа, за да уточни подробностите на лечението.

Накрая, когато другият потърси тънкия си портфейл, Андрю бързо каза:

— Моля, не ми плащайте сега. Почакайте да ви пратя сметката.

Мисълта, че никога няма да прати тази сметка, че бе загубил жаждата си за пари и отново бе в състояние да ги презира, странно го успокои.

След това влезе вторият пациент. Четирийсет и пет годишна жена, госпожица Базден, една от най-верните му последователки. Когато я видя, сърцето му трепна. Богата егоистка и хипохондричка, тя беше по-младо и по-себелюбиво копие на онази госпожа Ребърн, която веднъж бе прегледал в клиниката на Шерингтън с Хемптън.