Читать «Цитаделата» онлайн - страница 217

Глава шестнадесета

Цяла нощ се въртя неспокойно в леглото, докато най-после заспа в шест сутринта. Стана късно и когато слезе долу, беше вече девет часа. Блед, с кръвясали очи, той разбра, че Кристин вече е закусила и излязла по покупките си. Това при други обстоятелства не би го разтревожило. Сега с пронизваща болка той почувства колко са далеч един от друг.

Когато госпожа Бенет му донесе добре приготвения бекон с яйце, не можа да го изяде, мускулите на гърлото му отказваха да работят. Изпи чаша кафе, след това, без да мисли, си наля уиски със сода и обърна чашата. Така се приготви да посрещне деня.

Въпреки че машината още го държеше, движенията му не бяха така автоматични, както вчера. Слаб проблясък, измъчен сноп светлина бе започнал да прониква в замаяната му несигурност. Разбираше, че е пред голям, колосален психически срив. Знаеше също, че ако веднъж падне в пропастта, никога не ще успее да изпълзи. Сдържайки се предпазливо, отвори гаража и изкара колата. Това усилие покри дланите му с пот.

Главната му цел беше тази сутрин да стигне до „Виктория“. Имаше среща с доктор Тороугуд. Щяха да прегледат Мери Боланд. Тази среща не искаше да пропуска. Бавно подкара към болницата. Всъщност в колата се чувстваше по-добре, отколкото когато вървеше — шофирането се бе превърнало в автоматичен рефлекс.

Стигна болницата, паркира колата и се качи в отделението. Кимна на сестрата и тръгна към леглото на Мери, като пътьом взе болничния й лист. После седна на края на покритото с червено одеяло легло. Усещаше нейната радостна усмивка, виждаше големия букет рози край нея, но през цялото време разглеждаше болничния лист. Той не бе задоволителен.

— Добро утро — каза тя. — Виж какви красиви цветя имам. Вчера Кристин ми ги донесе.

Погледна я. Вече нямаше треска, но бе отслабнала, откакто влезе в болницата.

— Да, хубави са. Как се чувстваш, Мери?

— О! Добре. — Очите й за миг избегнаха погледа му, после отново се отправиха към него с топло доверие. — Както и да е, знам, че това няма да продължи дълго. Скоро ще ме оправиш.

Доверието в думите и преди всичко в нейния поглед предизвикаха силна пулсираща болка вътре в него. Ако тук нещо тръгне зле, помисли си той, това ще бъде последния удар.

В този момент пристигна доктор Тороугуд, който правеше редовната си обиколка на отделението. Щом влезе, той видя Андрю и веднага се насочи към него.

— Утро, Менсън — любезно каза той. — Защо? Какво се е случило? Да не сте болен?

Андрю се изправи.

— Благодаря, аз съм съвсем добре.

Доктор Тороугуд изненадан го погледна, после се обърна към леглото на Мери.

— Радвам се, че пожелахте да видите този случай с мен. Дайте рентгеновите снимки, сестра.

В продължение на десет минути преглеждаха Мери, после Тороугуд отиде към нишата до крайния прозорец. Там го виждаше цялото отделение, но никой не можеше да го чуе.

— Е! — каза той.

Като в мъгла Андрю се чу да говори.

— Не знам какво мислите вие, доктор Тороугуд, но ми се струва, че не се развива много добре.