Читать «Среднощен маскарад» онлайн - страница 224

Преди време павилионът се ползваше със славата на особено идилично местенце, защото голямото езеро, смятано от местните хора за прокълнато, се почистваше естествено от минаващия през него поток и водите му бяха винаги свежи. През пролетта бреговете му бяха изпъстрени с цветя, безбройни брези и върби свеждаха клоните си към водата. Малкият павилион, чиито странични стени представляваха красиво изработена дървена решетка, се намираше малко навътре в езерото, в края на тесния кей. Човек лесно можеше да си представи, че някога тук са седяли деца с въдици в ръце или че са плували в хладките води, докато майките им безгрижно са бъбрили в хладния павилион на чаша лимонада.

Тези времена бяха отдавна отминали. Днес езерото беше пълно с водорасли, водата гъмжеше от гъши тор, потокът беше променил течението си и поради липсата на прясна вода езерото се беше превърнало в мътно зелено блато, което през лятото вонеше нетърпимо.

Дебора закри с парфюмирана кърпичка чувствителния си нос и извика ужасено:

— Не, изключено! Каква отвратителна миризма!

— Ще се справим с нея — отговори безгрижно Лейтимър и се запъти към павилиона. Огромните паяжини и изпотрошената решетка бяха ярко доказателство, че помещението не се използва от години. Все пак това не беше достатъчно основание да се откажат от прелъстяването на Доминик.

Въпреки хленчещите протести на Дебора, веднага след връщането в къщи той даде строга заповед на слугите да се заемат с ремонта на павилиона. Когато след няколко часа недоверчивата му сестра отново пристъпи прага на малката постройка, тя трябваше неохотно да признае, че милият й Джулиъс е имал право. След основно почистване и след подреждане на донесените от къщата мебели, павилионът изглеждаше съвсем различен.

На пода беше постлан ориенталски килим в зелено и бежово. За да се създаде интимност и да се прикрият изпочупените дървени решетки, по стените висяха десетки метри розов муселин, чиито краища, събрани и закрепени на покрива, образуваха красив балдахин.

Тапициран със златна дамаска диван служеше за сядане. До него бяха натрупани планини копринени възглавници. На масичка от махагон, чиято блестяща повърхност беше закрита от сребърна табла, бяха поставени гарафа с бренди и две чаши. На входа имаше свещник с кристален канделабър. Въздухът ухаеше на люляк и теменужки, защото килимът и възглавниците бяха обилно напръскани с одеколон.

Макар и неохотно, Дебора похвали усилията на брат си.

— Точно така си го представях — пошепна възхитено тя и нежно поглади висящия от стената муселин. — Прекрасно е! Отивам да напиша писъмце на Доминик и да го пратя по някой от слугите.

Само минути по-късно, съчинила сълзливо послание, в което молеше Доминик за помощ, тя го предаде в ръцете на един слуга и разрови гардероба си, опитвайки се да намери най-прелъстителната си роба и най-вече тази, която се събличаше най-лесно. Тъй като нямаше представа, че Доминик е бил цяла нощ навън, тя не можеше да знае, че той е още в леглото и че пратеникът ще предаде свързаното с толкова надежди писъмце на господарката на къщата. Дебора беше бързала да изпрати любовното послание и изобщо не беше забелязала, че на плика няма адрес. Единственото й указание към слугата беше колкото се може по-бързо да предаде това писмо в къщата на мистър Доминик Слейд.