Читать «Среднощен маскарад» онлайн - страница 226

Мелиса пламна от срам и се застави да погледне отново към писмото на Дебора. Макар че вече беше следобед, Доминик щеше да се събуди най-рано след час или два, безсилен, но доволен, защото любовта им си беше пробила път. Когато Мелиса стана от леглото му, беше вече обед — но той изобщо не се помръдна. Не биваше да го буди само защото бе пристигнала вест от Дебора Боудън!

В продължение на няколко минути тя се поколеба, после реши, че е най-добре веднага да отвори това проклето писмо. Успокои съвестта си с факта, че пликът не беше адресиран и можеше да бъде предназначен и за нея. Пое дълбоко дъх и бързо, за да не промени решението си, разкъса тънката хартия. Прочете набързо сърцераздирателното послание и в сърцето й нахлуха съмнения.

Не можеше да повярва, че положението на Дебора е толкова лошо, колкото твърдеше тя. От друга страна пък, помнеше отлично студените сини очи на Лейтимър и насилието, което се излъчваше от него, и беше склонна да повярва, че в отчаяния вик за помощ се крие зрънце истина. Сигурно я беше набил и тя се беше уплашила за живота си. Възможно беше Доминик наистина да й е предложил убежище. В такъв случай…

Мелиса присви очи. Твърде възможно беше цялото писмо да е замислено като примамка за интимна среща. Не, тя нямаше да допусне това, в никакъв случай!

След един последен поглед към дребния почерк тя реши, че ако писмото отговаря на истината, Дебора ще е благодарна за всяка помощ, независимо откъде идва тя. Решена да действа, Мелиса скочи на крака. Ако се окажеше, че Дебора не е излъгала, тя самата щеше да й предложи помощта си. Докато тичаше към обора, на лицето й се изписа горчива усмивка.

За щастие беше облечена в костюм за езда и можеше незабавно да се отправи към уговореното място. Едрият вран жребец, който си избра, я отведе бързо до целта. Къщата, наета от Лейтимър, й беше позната, познат й беше и павилионът, където Дебора беше обещала да чака Доминик. Тъй като все още се съмняваше в истинността на изпратения зов за помощ, тя реши да не рискува и на известно разстояние от къщата сви по една странична пътека, която щеше да я изведе точно пред павилиона откъм отсрещната страна на езерцето.

Мелиса огледа внимателно местността и макар че не откри нищо подозрително, продължи пътя си под защитата на дърветата чак докато стигна до малкия кей. Слезе и завърза коня за последното дърво. Едва сега се запита дали е действала разумно, защото внезапно си припомни всевъзможни ужасяващи истории за шпиони и друга подобна паплач. Е, нали Доминик беше казал, че Лейтимър всъщност не е истински шпионин! Ядосана, че е позволила на фантазията си да вземе връх, Мелиса изскочи от храсталака, стиснала здраво камшика си за езда — за свое собствено успокоение.

Тя тръгна бавно към кея, прекоси го и се запъти към павилиона. Когато наближи, тежката миризма на виолетки я удари право в носа и тя втренчи смаян поглед в розовите драперии, които не й позволяваха да надникне вътре. Затова пък чу доволното тананикане на женски глас и с нарастващо недоволство установи, че звукът издава отлично настроение. Нямаше и следа от отчаяно хълцане!