Читать «Среднощен маскарад» онлайн - страница 219

— Скъпа моя, няма защо да се боиш от тази личност. Проклинам всеки миг, който бях принуден да прекарам с нея, а не с теб.

За Мелиса беше извънредно утешително да знае това. Тя потърка нежно буза о неговата и промълви замечтано:

— Дано само не сънувам. Дано всички тези прекрасни неща, които ми казваш, са истина.

— Не, това не е сън. Бих искал да ти кажа още много прекрасни неща, но сега трябва да вървя.

— Нали няма да се излагаш на опасност? — попита загрижено тя. — Обещай ми, че ще бъдеш предпазлив!

Доминик поклати глава и се усмихна с увереност, каквато не изпитваше.

— Не се бой. Лейтимър няма да си бъде в къщи, а и Ройс ще е до мен. Ако всичко мине гладко, ще се върна само след няколко часа — със списъка в ръце. — Той я целуна за сбогом и проговори с предрезгавял глас: — А сега е време да тръгвам, иначе Ройс отново ще нахлуе в стаята.

Мелиса излезе да го изпрати и махна с ръка на братовчед си. Но не изчака двамата да се скрият от погледа й, защото беше суеверна. Обърна се веднага щом мъжете яхнаха конете си и влезе обратно в къщи с усмивка на уста и замъглен от щастие поглед.

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ОСМА

Макар да не беше суеверен и нещастието да не го плашеше, Доминик би предпочел да избере друго време за претърсването на къщата на Лейтимър. Е, работата трябваше да бъде свършена, затова той побърза да прогони копнежа си по Мелиса и се съсредоточи върху предстоящата задача.

Трябваше им по-малко от час, за да стигнат до къщата, наета от Лейтимър на края на града. Вече притъмняваше, така че вероятността да ги разкрият беше нищожна, въпреки това двамата предпочетоха да се скрият в гората, която обграждаше къщата и имота. След като вързаха конете си за един дъб и изчакаха да се стъмни окончателно, те се отправиха към къщата, за да я огледат.

Тя не беше особено голяма, едноетажна, партерът обкръжен с голяма веранда като повечето къщи в Луизиана. Кухнята, отделна малка постройка, беше на няколко метра от къщата, зад нея бяха оборите и стаите на прислугата. Мътна светлина от свещи в едно-две помещения на къщата издаваше, че господарите или прислугата все още не са се оттеглили за сън.

Беше малко след девет часът, къщата и околността бяха ярко осветени от сребърната луна. Облегнат на стъблото на един висок бук, Доминик прошепна:

— Щеше ми се луната да не свети така ярко. Дано не ни види някой. — Той посочи към къщата. — Какво ще кажеш за онези светлинки? Дали Лейтимър е променил плановете си или слугите подреждат стаите?

— Откъде да знам? Най-добре да проверим в обора дали конете и колата са още там.

До обора не беше далеч. Двамата мъже се промъкнаха предпазливо покрай заспалото конярче и Ройс бързо огледа потъналото в полумрак помещение. След минута се наведе към Доминик и пошепна:

— Колата и впрягът липсват, следователно Лейтимър не си е в къщи. Сигурно са слугите.

Приятелите пропълзяха обратно при конете си и се разположиха удобно на земята, решени да изчакат докато къщата утихне. Доминик облегна глава на стъблото и уморено се прозина.

— Не знам как се чувстваш ти след изминалата нощ, но аз съм като разбит.