Читать «Среднощен маскарад» онлайн - страница 196

— Можеш спокойно да забравиш лейди Боудън, приятелю. Тя изпълни предназначението си.

Закари се изкушаваше да продължи тази интересна тема, но нещо в поведението на Доминик му подсказа да си мълчи. Преди да са намерили друга тема за разговор, в края на тесния път се появи къщата на Том Нортън. След минута двамата скочиха от конете си и бяха посрещнати сърдечно от очакващия ги домакин.

Том Нортън, едър рус младеж, великодушен по природа и дарен от съдбата със значително богатство, не си отказваше никое развлечение. В негова полза говореше фактът, че, макар и единствен син на рано овдовяла майка, не беше разглезен, нито се отличаваше с някакви екстравагантности. Навършил пълнолетие само преди няколко месеца, той сметна, че е крайно време да заживее самостоятелно. Купи си неголяма, но много удобна къща, като заяви, че това е само първата крачка към независимостта. В тази къща щеше да се състои и днешната мъжка вечер.

Нортън беше поканил цяла дузина господа, повечето от които бяха на неговата и на Закари възраст. Четири или пет гости бяха в началото на тридесетте, така че Доминик не се чувстваше като старец между момчета. Тъй като беше дошъл само поради настояванията на Ройс, той не се учуди, като завари приятеля си в големия, елегантно обзаведен салон, небрежно облегнат на мраморната камина. Присъствието на Лейтимър до една от масичките за игра също не представляваше изненада.

След като бе представен на няколко младежи и получи чаша с превъзходно бренди, Доминик се запъти с отмерени крачки към Ройс.

— Както виждам, нашият общ познат продължава да доказва сръчността си на онези, които не са се вразумили — проговори тихо той, вдигайки чашата към устните си.

— Така изглежда. Онзи там е младият Франклин. Лейтимър играе с него вече няколко седмици и е загубил значителна сума пари. Сигурен съм, че скоро ще се погрижи съдбата да стане благосклонна към него. Не бих се учудил, ако Франклин почне да губи още днес — отбеляза сухо Ройс, без да сваля очи от младия мъж с кръгло детско лице, който седеше срещу Лейтимър.

Лейтимър и Франклин играеха карти на малка масичка в другия край на салона. Тъй като Лейтимър беше с гръб към тях, двамата приятели можеха да наблюдават играта, без англичанинът да забележи интереса им. И двамата видяха как в мига, когато щастието мина на негова страна, от ръкава му се плъзна карта.

— Много е добър, трябва да му се признае — отбеляза лениво Доминик. — Толкова добър, че въпреки огромното си внимание едва успях да проследя движението му.

От устата на Ройс се изтръгна сочно проклятие.

— И с този негодник трябваше да се държа любезно и приятелски! — изсъска ядно той. — Повярвай ми, твоята задача беше много по-лесна.

— Може би… но лека-полека започвам да мисля, че Лейтимър и сестра му ни правят на глупаци въпреки всичките ни усилия. Дълго размишлявах и стигнах да някои много важни заключения… — когато Ройс вдигна вежди, Доминик докосна ръката му и настойчиво продължи: — Лейтимър не е шпионин. Играч, измамник и изнудвач, да, но не и шпионин — за това му липсва разум. Смятам, че оскъдните сведения, които получих от Дебора, са достатъчни. Тя също не е особено умна, но никога не би издала връзката с Роксбъри или намерението му да осъществи контакт с бивши британски офицери, ако беше имала основания да предполага, че това ще застраши положението на брат й.