Читать «Среднощен маскарад» онлайн - страница 122

След като си представи няколко особено приятни сцени на укротяване, той се почувства малко по-добре. Първият пристъп на гняв отмина. Едва сега откри, че е поел към Уилоуглен. Тъй като не му се връщаше в къщи, продължи по тесния път. Щеше да си побъбри със Закари, а можеше и отново да огледа Фоли.

Най-малко очакваше да срещне на пътя си Дебора Лейтимър или, по-точно казано, лейди Дебора Боудън, както беше сегашното й име. Тъкмо завиваше по входната алея към Уилоуглен, когато едва не се сблъска с очарователната дама, придружена от едно конярче.

Макар да не беше в настроение за размяна на светски учтивости, не му оставаше нищо друго, освен да спре и да я поздрави. Пък и беше любопитен защо е дошла да посети младия Закари Сеймур.

— Добро утро, лейди Боудън — промълви с усмивка той. — Как така сте се решили да предприемете тази ранна утринна езда?

Дебора, чието изтънчено лице беше обкръжено от светлоруси къдрици, го изгледа подканващо с големите си сини очи и го удостои с меланхолична усмивка.

— Добро утро, Доминик — проговори меко тя с мелодичния си глас и прибави с укорителен поглед: — Защо толкова церемониално? Та само преди няколко дни…

Учудващо е, но тази жена ми е напълно равнодушна, каза си Доминик, укротявайки танцуващия си кон. Той я огледа внимателно, отбеляза елегантния костюм за езда от сапфиреносиньо платно и изпъкващите под него разкошни форми, не отмина и грацията, с която седеше върху малката си врана кобила — но сърцето му не се трогна нито за миг от крехката красота на Дебора Боупън.

Двадесет и петгодишната Дебора без съмнение беше красавица. Лицето й имаше сърцевидна форма и всичките му черти, от засенчените с гъсти черни ресници очи до чувствено извитата пълна уста, се отличаваха с класическа красота. Средна на ръст, с ярко изразена женственост, някога тя беше възбудила Доминик до крайност. Дори и днес той неволно се възхити на хубостта й, но от опит знаеше, че зад привлекателната й външност не се крие много разум. Някога я смяташе за самото съвършенство, но интригите на брат й, а и нейното поведение, го накараха да осъзнае заблудата си. Вече не й се сърдеше, че е потъпкала най-сладките му младежки мечти. Единственото чувство, което Дебора още беше в състояние да събуди у него, беше съжалението. Съжаляваше я най-вече за липсата на съпротивителни сили, за лекотата, с което се беше оставила брат й да й натрапи женитбата с един старец, съжаляваше я за липсата на кураж, която не й позволяваше да се освободи от опекунството на Лейтимър и да заживее свой собствен живот…