Читать «Среднощен маскарад» онлайн - страница 123

— Всичко наред ли е? Надявам се, че Лейтимър не е…? — попита тихо той.

В красивите очи се появиха сълзи. Макар да се упрекваше в прекалено мекосърдечие, Доминик скочи от коня и се втурна към нея. Хвърли кратък поглед към конярчето и му нареди:

— Тръгвай, Джеймс, аз трябва да поговоря на четири очи с господарката ти.

Едва момчето се беше скрило зад завоя, когато Дебора избухна в плач и се хвърли в обятията на Доминик.

— О, Дом! — разхълца се тя. — Защо тогава не те послушах, защо?

Макар и с неохота, Доминик я прегърна през талията и внимателно огледа околността, надявайки се, че никой не е станал свидетел на тази не особено прилична сцена. Въздъхна примирено и започна да я утешава:

— Всичко това е минало, Деб. Не те обвинявам за случилото се, то беше толкова отдавна. Ти направи своя избор. Няма връщане назад, нали вече ти казах.

Обвила с ръце тила му, тя притисна лице до гърдите му и захълца сърцераздирателно.

— Знам, че си прав, Дом! Знам, че не биваше да ти пиша и да те моля за среща, защото беше сгоден. Искам твърде много, но го правя в памет на старата ни дружба, Дом. Разчитам на твоята доброта.

Тайно в себе си Доминик се съгласи с нея — след като до ушите й беше стигнало, че той живее наблизо, тя му беше писала няколко пъти и писмата й бяха толкова тъжни и безпомощни, че той се бе почувствал задължен да се срещне с нея и да й предложи помощта си. Накрая срещата се беше състояла и той се бе убедил със собствените си очи в нещастието й. Дебора му изповяда цялата си грозна история — заплахите на Лейтимър, насилието, което беше употребил спрямо нея, собствените й страхове… Доминик се трогна, сърцето му се изпълни със съчувствие. Първият му импулс беше да я раздели от брат й. Великодушието му стигна дотам, че й предложи да я приюти в бащината си къща в Начез. Там щеше да бъде на сигурно място. Но Дебора не се съгласи с настояванията му. Тогава той предложи да й даде пари, много пари, за да бъде самостоятелна и да не зависи повече от Лейтимър. Дебора отклони и това предложение и само го изгледа укорително с големите си, изпълнени с доверие сини очи.

Упорството и беше неразбираемо за Доминик. Нима тя предпочиташе да търпи отвратителното отношение на брат си, вместо да приеме великодушното му предложение? По всичко изглеждаше, че Лейтимър е тръгнал да търси втори оглупял старик, тип, който според него представляваше идеален съпруг за красивата му сестричка. Когато узна това, Доминик й се накара и я посъветва да се съпротивлява с всички сили, вместо отново да играе ролята на послушен инструмент в ръцете на брат си. Дебора отново поклати глава.

— Никога не бих направила това! Той е единственият ми близък, освен това е способен да ме набие безмилостно, ако не му се покоря. Или ще ме изхвърли на улицата без пукната пара. Ти не ме разбираш.

Доминик не се възпротиви — той наистина не разбираше аргументите й. Не можеше да проумее защо тази жена позволява на Лейтимър да я използва за целите си, защо допуска дори да я бие, но не можеше да проумее и защо виждаше в негово лице своя единствен спасител, след като го беше захвърлила в Лондон. Знаеше, че той също носи вина за случилото се — в никакъв случай не биваше да отговаря на последното й писмо. Но някога тя означаваше много за него и споменът за миналото беше затвърдил готовността му да й се притече на помощ. Разбира се, Ройс щеше да го нарече глупак и той наистина беше такъв, но изпитваше съжаление към Дебора и искаше да я види щастлива. Ако само се съгласи да я изпратя обратно в Лондон, далече от влиянието на Лейтимър, каза си нетърпеливо той.