Читать «Среднощен маскарад» онлайн - страница 119

Тя сведе добродетелно очи, за да прикрие смеха в дълбините им, и отговори с предрезгавял глас:

— Един… един по-деликатен любовник нямаше да се осмели да ми говори по този начин.

Подигравката се изпари в миг. Мъжът впи очи в красивото й лице, обкръжено от гъстата медноцветно коса, и попита с трудно удържана страст:

— Това ли е, което желаеш, Мелиса? Някой по-деликатен любовник?

Не, тя наистина не си беше представяла по този начин сутрешната им среща. Кръвта забуча с такава сила в ушите й, че тя се уплаши Доминик да не я чуе. Гласът й прозвуча неравно:

— Аз… смятам, че сега не е време да обсъждаме тези неща. — Мелиса изобщо не съзнаваше какво говори. Подигравателната физиономия на Доминик и близостта му я объркваха.

След това многообещаващо начало Доминик нямаше намерение да се кара с жена си, затова я отведе церемониално до масата и проговори примирително:

— Вярно е, не беше много учтиво от моя страна да се нахвърля върху теб, преди да си успяла да изпиеш дори чаша кафе… или предпочиташ шоколад?

— Не, ще пия кафе — отговори бързо Мелиса. Принудителната интимност на машата трапезария я плашеше. Близостта му беше ужасно обезпокояваща, при това двамата почти не се познаваха. Всъщност, те бяха напълно чужди един на друг, макар че обстоятелствата ги бяха принудили да се оженят, и Мелиса все още не можеше да преработи този факт в съзнанието си.

Без да говори, тя му позволи да й налее чаша кафе от високата сребърна кана, докато трескаво размисляше за какво би могла да разговаря с него. Само не за последната нощ, обеща си решително тя и с мъка потисна напиращия истеричен смях.

Доминик не направи нищо, за да разведри обстановката, защото трудно успяваше да се пребори с неприличните си мисли. Не желаеше нищо повече от това да скочи и да впие устни в нейните. Струваше му се, че жена му никога не е била толкова красива както в тази скромна розова рокля с висока талия и дантелен корсаж. Погледът му не можеше да се откъсне от неравномерно повдигащия се бюст. Толкова я желаеше…

В стаята се възцари неловко мълчание. Всеки беше потънал в мислите си и едновременно с това осъзнаваше болезнено присъствието на другия. Доминик положи огромни усилия, за да се откъсне от еротичните си фантазии, покашля се дискретно и заговори:

— Тъй като сватбата стана малко прибързано и сезонът не е твърде подходящ за пътуване, сметнах, че не е нужно да предприемаме сватбено пътешествие. Ако желаеш, след като периодът на треската отмине, ще отидем за няколко седмици в Ню Орлиънс. А дотогава ще имаш възможност да обзаведеш новия си дом в Таузънд Оукс. — Много му се искаше да отведе жена си в Англия, но това беше невъзможно заради войната. Един ден ще наваксаме, обеща си твърдо той.

Тъй като обстоятелствата около сватбата им бяха всичко друго, само не и романтични, Мелиса дори не бе помисляла за медения месец. Все пак се бе надявала, че ще заминат за няколко дни, защото не можеше да си представи как ще бъде непрекъснато сама с този почти непознат за нея мъж. Вечерите на някое чуждо място, сред приятно общество, със сигурност щяха да им помогнат да се опознаят. Досега не съзнаваше колко й се иска да поживее със съпруга си в непознато, не толкова тясно обкръжение, осъзна го едва сега, когато Доминик толкова хладно отхвърли идеята за сватбено пътешествие. Натрапи й се въпросът дали пък той не се срамуваше от нея и дали не беше решил да я погребе завинаги в пустошта на Северна Луизиана. След случилото се миналата нощ сигурно искаше точно това — или пък възнамеряваше да я удуши!