Читать «Пис, маймуно!» онлайн - страница 2

Тая пуста десятка пика все се появяваше отгоре и вещаеше прокоби и неудачи. Архитектът кой ли знаеше кога щеше да се появи отново. Парите и от жалката пенсия вече свършваха.

Навремето, някакъв доброжелател, я бе запознал с този дребен и полусляп мъж, висшист по образование, но нещастник по съдба. Той живееше също сам, отдавна разведен забравен от деца и близки, в някакво бунгало, запиляно в дебрите на Искърското дефиле. Чат пат се отбиваше при нея и животът като че ли добиваше някакъв определен смисъл и измерение. Имаше на кой да се скара и с кой да се разговори, с кой да изкоментира политиката и кварталните клюки. А той горкият, намерил топлинка, сготвена храна и уют, беше доволен и не забравяше да я ощастливи я с половинка наденица, я с бутилка бира, а в празници дни и с кутия шоколадови бонбони.

От двайсетина дни обаче Архитектът не се бе вяснал нито за миг. Имаше интелигентния навик да и се обажда я по телефон, я с писмо или с някакви други известни способи на комуникацията. По тая причина, от два дни тя се чувстваше като на тръни. Истински се тревожеше за него. Един полусляп човек, винаги успяваше да се натъкне на опасна ситуация поради недъга си и в такива случаи само доброжелателството на съдбата си казваше крайната дума. Не беше нормално, за наближаващия и рожден ден, да пропусне да даде признак за съществуване. Ех, пак тая пуста десятка пика излезе отгоре!

— Мяу-у-у!

— Я — а — а! Маченце!

Г-ца Гинче беше приятно изненадана. В падащият сив здрач, през тясното прозорче надничаше едно дребно, оранжево обагрено, слабичко коте. То се бе покатерило на разваления хладилник, досами входната врата и поглеждаше любопитно през изпотения прозорец.

— Мац! Маро, мац, мац! Маринко, Марушко, Мацинко, мац, мац!

Ако трябва да бъдем точни, котето беше от мъжки пол и би се обидило силно на това обръщение. То обаче бе в щастливо неведение към човешката реч и не схвана конкретния смисъл на нейното възклицание.

Котешкият му нюх обаче говореше, че вътре има топлинка и храна, затова продължи настоятелно да мяучи докато г-ца Гинче не му отвори развълнувана външната къщна врата. Котето не чака специална покана, а се шмугна покрай нея и зае едно стратегическо място в директна близост с бумтящата печка.

— Маро, ма! Гладна ли си ма!? — продължи да се разнежва възрастната госпожица. Тя бръкна в една синя платнена торба, извади един полуизсъхнал хляб и го накисна в една емайлирана купа с вода. Котето следеше всяко нейно движение и в момента когато му побутна купата пристъпи благоговейно и започна деликатно да поглъща разкиснатия хляб на малки котешки залъчета. Явно бе много изгладняло, защото без да се откъсва от купата, позволи на г-ца Гинче да го милва до насита по ушите, гърба и опашката. Така, в един чудесен миг тя си намери една нежна животинска компания която мигом я откъсна от мрачните и мисли. Няма да обясняваме подробно, но за котето бе подготвено едно уютно гнезденце близо до запалената печка и то стана равноправен жител на малката, бедна, схлупена къщурка.