Читать «Пис, маймуно!» онлайн - страница 5

В края на лятото неочаквано нещата мултиплицираха. Тая купешка дума на прост език означаваше увеличаване на котешката колония. В една ранна августовска утрин, отивайки да изхвърли боклука, на г-ца Гинче и се стори, че из двора тича още едно тигроподобно същество. Тя намести добре очилата си на носа и се вгледа в съответната посока. Наистина! Една раирана бяло-сива котка се мотаеше между Сузан и Муцка.

Тя се хвърляше свирепо на купата с попара и хапеше и гонеше себеподобните си. Беше наистина дива и свирепа.

— Пис, маймуно! — кресна и г-ца Гинче. — Натрапницата трепна и се покатери на дюлевото дърво. Наежи се и зафуча.

Бъдещето продължи все в тая насока. Не бе ясно кой бе подхвърлил това диво същество. Комшията ли, с когото се съдеха вече дванайсет години за имот или някой от злобните комшийски цигани. Едно беше ясно обаче. Съществото беше страшно диво и нахално. Колко ли пъти не го гони госпожицата, но уви. Изпъдено вечерта то се завръщаше отново на сутринта, мяучейки и просейки храна. Дори обсеби лятната спалня на домошарите, повредения хладилник.

Архитектът непрекъснато пътуваше напоследък. Сега маршрутът му включи и столицата. Няколко пъти ходи до Президентството да се жалва от някакви местни административни органи, оставили го без жилище. Пишеше жалба след жалба. Най-накрая реши да запише и аудиокасета с патилата си. Тази аудиокасета се загубваше няколко пъти някъде из архивите на Президентството и затова той правеше нескончаеми копия и колети.

Горкият, явно живееше още със социалистическите си навици и наивно смяташе, че на някой му пука за неговото житейско състояние. Но съществува една известна поговорка, „Надеждата умира последна“.

В една юлска утрин, когато блажено се събуди от ласките на игривия слънчев лъч, той усети, че цялото му тяло го сърби непоносимо. Повдигна пижамата, поогледа си голия корем и възкликна.

— Гинче, тая новата придобивка (разбирай котка) да не е зачестила да лежи на кушетката? Я виж, какви пришки ми се вдигнаха по снагата!

— Не може да бъде! Гоня я непрекъснато!

— Гониш, гониш, ама я погледни как рипат, от възглавницата на одеалото та чак на масата. Теб не те ли хапят тия проклети бълхи?

— Нищо не усещам! — отсече г-ца Гинче и се почеса скрито и деликатно по левия хълбок.

— Тегло ще теглим, бе жена! Дай да ги разкараме тия мръсни котки!

— И дума да не става! — отсече тя. С това спорът приключи.

Времето летеше неусетно. Котките загладиха косъм от любвеобилните грижи на г-ца Гинче. Тя вече им купуваше специални рибни отпадъци, защото умираха за тях. Всички нейни роднини бяха инструктирани да не изхвърлят хлебните корички и кокалчета, а да ги носят на котките. Племенникът дори им изпичаше охлюви с които двора бе пълен. Ех, какъв котешки живот беше! Самата мечта на съдбата. А когато някой съсед решеше да посети госпожицата, трите грации скачаха от повредения хладилник и се юрваха към входната врата. Така посрещаха всеки с надеждата, че ще бъдат угостени по мярка. Те се увиваха около краката му, шареха напред назад спъвайки успешно госта, мяукаха жално с една просешка нотка докато най-накрая привличаха вниманието му. Бяха разглезени, лакоми и нахални.