Читать «Меч на съдбата» онлайн - страница 90

— Получава се… хм, хм… Минус разходите и моята комисиона… Минус данъка… Даа… Петнайсет хиляди шестстотин двайсет и две крони и двайсет и пет копера. Не е зле.

— Ако смятам правилно — рече бавно Даинти Бибервелт, — трябва да имам в теб чисти…

— Точно двайсет и една хиляди деветстотин шейсет и девет крони и пет копера. Не е зле.

— Не е зле? — извика Лютичето. — Не е зле? Та с това може да се купи голямо село или малък замък! В живота си не съм виждал толкова пари накуп!

— Аз също — каза полуръстът. — Но не се разпалвай, Лютиче. Изглежда, още никой не е виждал тези пари и не се знае дали изобщо някога ще ги види.

— Е, Бибервелт — изуми се джуджето, — откъде толкова тъжни мисли? Сулимир ще ти плати в брой или с полица, а неговите полици са надеждни. Така че какво те притеснява? Страх те е, че ще имаш загуби от гранясалото рибено масло и восъка? При такива доходи няма да е никакъв проблем да покриеш загубите…

— Не става въпрос за това.

— А за какво, тогава?

Даинти се изкашля и наведе къдравата си глава.

— Виме — каза той, гледайки в пода. — Шапел души около нас.

Банкерът изцъка.

— Лоша работа — каза той. — Впрочем това можеше да се очаква. Виждаш ли, Бибервелт, информацията, която си използвал при сделките, има не само търговско, но и политическо значение. Никой не знаеше за случилото се в Повие и Темерия. Включително и Шапел, а той обича да научава пръв всичко. Затова сега, предполагам, си бие главата над въпроса: откъде си узнал ти. И най-вероятно вече се е досетил. Защото и аз се досетих.

— Интересно.

Вивалди погледна към Лютичето и Гералт, смръщвайки чипия си нос.

— Интересно ти е? А на мен ми е интересна твоята компания, Даинти — каза той. — Трубадур, вещер и търговец. Господин Лютичето е добре приет навсякъде, дори в кралските дворове, и може да се предполага, че има добър слух. А вещерът? Охрана? Сплашване на длъжниците?

— Прибързани изводи, господин Вивалди — изрече студено Гералт. — Ние не сме в комбина.

— А аз никога не подслушвам — процеди Лютичето. — Аз съм поет, а не шпионин.

— Носят се слухове — намръщи се джуджето. — Какви ли не, господин Лютиче.

— Лъжа! — извика трубадурът. — Пълна лъжа!

— Добре, вярвам ви, вярвам ви. Само не знам дали Шапел ще повярва. Кой знае, може всичко полека-лека да се успокои. Честно казано, Бибервелт, след последния удар Шапел много се промени. Може би страхът от смъртта го е накарал да се промени. С други думи, това вече не е същият Шапел. Стана някак по-учтив, разсъдлив, спокоен и… като че ли порядъчен.

— Ееее — обади се полуръстът. — Шапел — порядъчен и учтив? Това не е възможно.

— Говори каквото искаш — възрази Вивалди. — Но си е точно така. В допълнение сега свещенослужителите си имат друг проблем, който се нарича „Вечният огън“.

— Как така?

— Говори се, че навсякъде трябва да гори Вечният огън. Навсякъде, където е възможно, трябва да се сложат олтари, посветени на този огън. Множество олтари. Не ме питай за подробностите, Даинти, не разбирам много от хорските суеверия. Но знам, че всички свещенослужители, включително и Шапел, на практика не се занимават с нищо друго, освен с тези олтари и с Огъня. Извършва се солидна подготовка. Данъците ще растат, това е сигурно.