Читать «Меч на съдбата» онлайн - страница 8
Анджей Сапковски
III
На моста имаше заграждение. Беше препречен от дълга, солидна греда, подпряна върху дървени магарета. Пред нея и зад нея стояха хора с алебарди и с кожени връхни дрехи, украсени с капюшони. Над заграждението вяло се вееше пурпурно знаме с изображение на сребрист грифон.
— Що за дявол е това? — учуди се Трите гарги, като пристъпи към заграждението. — Не може ли да се минава?
— Имате ли пропуск? — попита най-близкият от мъжете с алебардите, без да вади от уста клечката, която дъвчеше — неясно дали от глад, или за да си убие времето.
— Какъв пропуск? Какво става, мор ли има? Или война? Кой е наредил да се блокира пътят?
— Крал Недамир, владетелят на Цайнгорн. — Стражът премести клечката в другия край на устата си и посочи знамето. — Не може в планините без пропуск.
— Каква идиотщина — рече Гералт уморено. — Тук не е Цайнгорн, а Голополска област. Голополе, а не Цайнгорн взима такса за минаването през мостовете на Бра. Какво общо има тук Недамир?
— Не питай мен. — Стражът изплю клечката. — Не е моя работа. Аз само проверявам пропуските. Ако искате, говорете с десетника.
— А къде е той?
— Ей там, зад къщата на бирника. Грее се на слънце — каза стражът, втренчен в голите бедра на зериканките, които се протягаха лениво на седлата.
Зад къщурката на бирника, върху купчина изсъхнали пръти, седеше страж, който рисуваше с върха на алебардата си върху пясъка жена — по-точно част от жена, гледана от необичайна перспектива. До него, докосващ нежно струните на лютнята си, беше полегнал слаб мъж с нахлупена над очите чудата шапка с цвят на слива, украсена със сребърна катарама и дълго, нервно поклащащо се перо от чапла.
Гералт познаваше тази шапка и това перо, прославени от Буина до Яруга, в дворовете, замъците, кръчмите и бардаците. Особено в бардаците.
— Лютиче!
— Вещера Гералт! — Изпод надигната шапка проблеснаха весели сини очи. — Я гледай! И ти ли си тук? Случайно да имаш пропуск?
— Какво сте се хванали всички за тоя пропуск? — Вещерът скочи от седлото. — Какво става тук, Лютиче? Искахме да минем от другата страна на Бра — аз, този рицар, Борх Трите гарги, и ескортът ни. Но се оказва, че не можем.
— Аз също не мога. — Лютичето се изправи, свали шапка и се поклони превзето на зериканките. — И мен не искат да пуснат на другия бряг. Мен, Лютичето, най-известният в радиус от хиляда мили трубадур и поет. Не ме пуска този десетник, макар че също е човек на изкуството, както виждате.
— Не пускам никого без пропуск — рече десетникът навъсено, като довърши и последния детайл на рисунката си и заби оръжието си в пясъка.
— Хубаво — каза вещерът. — Ще минем по левия бряг. Оттам пътят до Хенгфорс е по-дълъг, но какво да се прави.
— До Хенгфорс? — учуди се бардът. — Значи не идваш подир Недамир? Не заради дракона?
— Какъв дракон? — поинтересува се Трите гарги.
— Не знаете ли? Наистина? Значи трябва да ви разкажа всичко, господа. И без това чакам да мине някой познат с пропуск, та да се присъединя към него. Сядайте.